Поглеждайки зад пришълеца, Рипли видя как Джонър започна да го пържи със собствените си заряди, оголил зъби в решителна физиономия. Хванато в кръстосан огън, съществото се опита да се измъкне, но не успя. Те го задържаха под обстрела си, гърчещо се в агония, а опашката му удряше около него като камшик.
„ Падай “ - настоя Рипли.
Известно време изглеждаше, че може да им свърши зарядът, преди да успеят. След това с ужасяващ писък, то се стовари върху тъмната, покрита с корени почва - все още гърчещо се, борещо се, но с все по-намаля-ваща интензивност.
- Не спирай - изръмжа Рипли.
Защото те не искаха просто да го омаломощят. Това не беше като онази игра на учените, които биха го опаковали и занесли вкъщи, за да го изучават.
Освен това честната игра нямаше място тук. Ако убиеха пришълеца, щяха да живеят. Ако му оставеха момент почивка, щяха да умрат. Беше точно толкова просто, толкова първично.
Рипли устояваше на горещата като фурна топлинна вълна на енергийния заряд. Пот се стичаше в очите и, щипейки ги безмилостно, пречейки и да вижда. Но тя не смееше да спре дори за секунда - не и докато пришълецът все още се гърчеше.
И изведнъж спря. И остана да лежи, а самотно стълбче мазен черен пушек се заиздига от него. Изглеждаше като нещо несъмнено умряло.
„ Каквото е“ - помисли си Рипли.
Все пак, в нея бушуваха извънземни гени. Можеше да разбере кога едно от тях е предало богу дух. Сваляйки пръст от спусъка, тя свали пушката си.
Но Джонър продължи да го обсипва със заряди, обливайки пришълеца с синкаво-бяло електричество. Изглежда не можеше да се спре, хванат в комбинация от ярост и опасение.
- Мъртво е - каза му Рипли.
Той се обърна към нея, зачервен от гняв, със стичаща се пот по дългата му, покрита с белези брадичка.
- Не мислиш ли, че знам?
За момент постояха така, гледайки се втренчено, все едно щяха да се хвърлят един срещу друг в следващия миг. След което Джонър изпсува, обърна се и се премести.
Рипли коленичи невъзмутимо до все още пушещите останки от пришълеца. „ Странно “ - помисли си тя, докато го разглеждаше.
- Има нещо различно в този.
Джонър погледна иззад рамото си.
- Какво искаш да кажеш?
Рипли прокара ръка по оребрената част между рамото и лакътя на трупа. Това беше нещо, което другите пришълци, които беше виждала преди, не бяха имали.
А и пропорциите му бяха различни. Главата му беше прекалено голяма, сравнена с остатъка от тялото.
- Това е различно - каза Джонър. - Защо?
Рипли кимна.
- И аз това се чудя.
Оставяйки въпросите за по-късно, извади ком-точ-ката от един от джобовете си. След това набра номера, който съставяше кода на Кал, и каза:
- Рипли е.
- Открихте ли резервния отсек?
- Да - каза Рипли. - И работи. Освен това открихме още нещо - поспря, за да се наслади на думите. -Пришълеца.
Тишина. След което:
- Добре си, нали?
- Да. Както и Джонър.
- Не съм питала за него - отговори Кал със скептична нотка в гласа.
Устните на Джонър се извиха.
- И аз те обичам, момиченце.
- Как го направихте? - попита андроидът.
Рипли и разказа.
- Е - каза Кал, - това си е късмет. Трябва да си осигурим повечко за в бъдеще.
Рипли не вярваше в късмета.
- Ще се видим в контролния център - каза тя и изключи устройството.
Джонър огледа пришълеца за момент.
- Бях забравил колко са противни тия неща. -Обърна се към Рипли. - Без да се обиждаш.
Тя сви рамене.
- Не се обиждам.
Кал се усмихна на себе си, мислейки си „Добра работа, Рипли и прибра устройството за комуникация в джоба си. След което се облегна назад.
- Добри новини? - заключи Шепърд, обърсвайки капка пот от челото си с ръкав, докато проправяше пътечка през джунглата.
- Най-добрите - потвърди Кал.
Чувстваше се все едно някаква тежест беше паднала от раменете и. Дори обкръжението и изглеждаше по-различно сега, когато не и се налагаше да се взира във всяка по-тъмна сянка.
- Рипли и Джонър са се натъкнали на пришълеца -продължи Кал. - И са го убили. Вече няма от какво да се притесняваме.
Шепърд спря бричката и се загледа в нея невярващо.
- Сигурна ли си?
Кал разбираше как се чувства. Рипли беше казала на колонистите, че нямаха шанс да убият нещото. А после, тя самата някак си го беше направила.
- Бих ли те излъгала? - попита тя. - Онова е мъртво.
Шепърд задържа очите си върху нея още известно
време, след това отклони поглед.
- Значи не се налага да напускаме Куполите в крайна сметка.