- Предполагам, че не - каза Кал.
- Трябва да кажем на останалите.
- Рипли ще се погрижи за това - увери го тя. - В момента е на път за контролния център.
- Добре. - Шепърд поклати глава, изглеждайки странно дезориентиран. - Лудост. Бях толкова изнервен от цялата история с извънземното, че бях готов за всичко - освен за това.
- Да откриеш, че няма за какво повече да се тревожиш.
- Точно така.
- Не е толкова лудо. И аз съм се чувствала така.
Това беше и причината да и е трудно да се приспособи към живота на Земята. От време на време се стягаше, очаквайки атака, която никога не идваше.
Джонър и Врайс също бяха го почувствали, така че не беше проблем само на андроида. Всички те бяха победили пришълците на Орига, унищожавайки ги до крак. Но в умовете си никога нямаше да спрат да се борят с тях.
Никога.
- Все пак трябва да намерим Бенедикт - отбеляза Шепърд. - Или поне аз.
- Е - каза Кал, - стигнала съм до тук. Мога поне да довърша започнатото.
Шепърд изглеждаше зарадван от решението и. Включвайки отново бричката на ход, продължи да я кара по брега на реката.
След известно време каза:
- Има още нещо, което не разбирам. Имам предвид освен причината, поради която Рипли те изпрати с мен.
- Слушам - каза Кал.
- Ти не си превозвач по душа. Нещо повече си. Тогава какво правиш с Рипли и останалите?
Тя се изкиска.
- Много повече съм като тях, отколкото си мислиш.
Шепърд поклати глава.
- Не и от това, което виждам. А обикновено добре се справям с определянето на характера.
- Добре - каза тя, угаждайки му, едновременно с това и на себе си. - Тогава каква съм?
Той и хвърли поглед.
- Умна. Образована. Културна. Можеш да различиш мерло от пино гриджо. Но го прикриваш, за да си пасваш с приятелите си.
Кал удържа желанието си да се усмихна. Не е много далече от истината, нали? Освен че не беше интелект, а програмиране. И не беше образование, а памет.
- Никога в живота си не съм пила пино гриджо -каза тя, стъпвайки върху отделни факти от наблюдението му. - А относно...
Тя спря по средата на изречението, зървайки нещо покрай реката. Сложи ръка върху рамото на спътника си и каза:
- Спри.
- Какво има? - попита той.
„Нещо, което аз мога да видя, а ти не, защото съм проектирана с по-добро виждане в добавка към интелекта.“
- Бъди готов.
Шепърд спря бричката и огледа наоколо.
- Бенедикт?
- Мисля, че да - каза тя и посочи. - Ето там. В онези храсти с жълтите цветчета.
Слязоха от бричката и приближиха разкъсан мокър комбинезон, който някога е бил син, а сега беше по-тъмен цвят. Нямаше много останки вътре в него, но това, което беше вътре, приличаше достатъчно на мъж, за да потвърди, че е било Бенедикт.
- По дяволите - каза Шепърд, а гласът му беше глух от тъга.
- Съжалявам - каза Кал.
Адамовата му ябълка се качи в гърлото му.
- Няма да е лесно да кажа на Фил. Той и Бенедикт
бяха приятели от много отдавна.
- Хайде - каза тя на Шепърд, слагайки ръка на рамото му. - Ще ти помогна да го качим в бричката.
Той кимна.
- Благодаря.
За щастие имаше пакет найлонови пликове в багажника на превозното средство, без съмнение предназначен за клони и други такива неща. Този път щяха да послужат за нещо различно.
Да събират парчетата в пликовете беше ужасно, но се справиха. Когато останките на Бенедикт бяха сложени на сигурно място в задната част на бричката, Шепърд отиде да измие кървавите си ръце в потока, а Кал го последва.
- Това беше лошо - каза тя.
- Определено си права.
Щеше да каже нещо успокояващо, нещо, което да отвлече спътника и от загубата. Но така и не стигна до това.
Не се предполагаше андроидите да имат инстинкти - дори напредничавите модели от поколението на Кал. Но нещо подобно я накара да обърне глава внезапно и да огледа внимателно парчето джунгла от лявата си страна.
Отначало не видя нищо - само движещи се от топлия влажен бриз листа. След това видя - само го зърна, но и стигна. Нищо друго не изглеждаше така, не се движеше така.
- Кал - прошепна Шепърд, защото и той гледаше на там.
- Знам - каза тя, - и аз го виждам.
Беше пришълецът. И идваше към тях.
„Мамка му, Рипли. Ти каза, че си го убила.“ А тя не
беше от хората, които проявяваха немарливост.
Но ето го пред тях, плъзгащ се в храстите. Значи имаше повече от един.
„Как?“ - помисли си тя. Колонистите бяха споменали само един овоид - и само един от тях беше умрял, давайки живот на чудовище. Някой грешеше или пък лъжеше, за да прикрие нещо.