„По-късно ще получа отговори“ - обеща си андрои-дът. Но в момента беше загрижена само за оцеляването - нейното и на Шепърд.
Ставайки едновременно с него, тя се насочи към бричката, където бяха оръжията им. За щастие, стигнаха там преди пришълецът окончателно да излезе от прикритието си.
Без да сваля очи от него, тя грабна шоковата си пушка. След което каза:
- Включи бричката.
Шепърд вдигна собствената си пушка.
- Няма начин.
- Не ми се прави на мачо. Ти си този, който знае как се кара това нещо, идиот такъв.
Шепърд не се предаде, поне не на думи. Но отиде до бричката и я запали.
Пришълецът избра този момент да излезе от храсталака, с капещи от челюстите му слюнки. Неговият вид не обичаше потайните атаки. Когато нападаха, го правеха открито и упорито.
Но докато Кал гледаше съществото в отслабващата светлина, забеляза, че има нещо различно в него. Нещо, което не беше виждала преди.
Гърбът и крайниците му бяха покрити от частичен екзоскелет, който беше синкаво-черен като остатъка от тялото му. А главата му определено беше по-голяма отколкото Кал беше очаквала. С фин филигран, започващ от челюстта му и свършващ в задния край на главата.
„Какво по дяволите...?“ - помисли си тя.
Не, че имаше значение как нещото изглеждаше. Продължаваше да си бъде хладнокръвен убиец, а в момента те бяха неговата мека, бавна плячка, която щеше да убие.
- Качвай се - каза без дъх Шепърд.
Кал изпитваше нуждата да продължи да сочи с пушката си към пришълеца, но успя да седне в задната част на бричката там, където бяха и останките от Бенедикт. Краката и стърчаха навън.
- Тръгвай! - изкомандва тя.
Момент по-късно бричката се втурна напред. За нещастие, както Шепърд беше обяснил по пътя насам, не беше конструирана да развива скорост - за разлика от пришълеца.
Виждайки, че се отдалечават, той започна да тича в големи подскоци към тях. Когато започна да ги настига, Кал натисна спусъка и освободи синьо-бял енергиен заряд.
Той забави извънземното, накара го да изпищи и да спре галопа си. Но един миг по-късно пак беше след тях, стараейки се още повече да настигне бричката и нейното съдържание.
За втори път тръгна с идеята да ги хване. И втори път Кал го обгори, раздавайки атака от болка и ярост.
То упорито продължи да ги преследва, когато по едно време тя забеляза, че губят скорост.
- Защо по дяволите спираме? - настоя тя ядосано, а гласът и звучеше креслив и трескав.
- Не спираме - отвърна и Шепърд. - Приближаваме
вратата. Няма да се отвори толкова бързо.
„ Вратата “ - повтори Кал наум. Щеше да е трудно.
Не можеха да оставят пришълеца да ги последва в следващия купол. Но вратите бяха нагласени така, че да пропускат всеки, който ги приближи и да стоят отворени, докато има нещо в обхвата на сензорите им.
С шокираща бързина извънземното скъсяваше разстоянието между тях. Стискайки зъби, Кал го порази с поредната експлозия от енергия. Но в същото време бричката мина през неравност в терена и попречи на прицела и, оставяйки пришълеца да продължи невъз-препятстван.
„По дяволите “ - помисли си тя.
Преди да успее да се прицели отново, извънземното протегна дългата си, черна лапа и я хвана за глезена. Чувството беше все едно метално менгеме се беше затворило около него.
Заглушавайки страха и отвращението си, андрои-дът обърна инжектора си към лигавата, снабдена с два реда зъби паст и стреля от близко.
Пришълецът отхвърча назад, превъртайки се през глава и се изгуби в далечината. Но Кал не си правеше илюзии, че го е убила. То щеше да се върне, за да си отмъсти.
Хвърляйки поглед иззад рамо, тя видя, че вратата към следващия купол се издига само на няколко метра пред тях. Докато я гледаше, крилата и започнаха да се плъзгат настрани.
Шепърд забави още малко, опитвайки се да избегне удар, в случай, че вратите не се бяха разтворили достатъчно широко. Докато минаваха, бричката остърга вратата от дясната страна.
Бяха в прохода, а вратите бяха започнали да се затварят отново. Но през пролуката Кал виждаше тичащото с всичка сила към тях извънземно, полудяло от ярост, отказващо да спре докато не забие зъби в плячката си.
Беше състезание - и вратите спечелиха. Точно, когато пришълецът ги достигна, едва видим през тънкия процеп, металните плочи се затвориха изцяло.
Но Кал и спътникът и съвсем не бяха в безопасност. Крилата щяха да се отдръпнат отново, когато сензорите в рамката усетеха присъствието на натрапника.
Кал се намръщи, обмисляйки как да попречи на това.
Ако беше имала достатъчно време, щеше да се включи в системата и да накара вратите да правят каквото поиска. Но нямаше време. Трябваше да импровизира или щеше да свърши като Бенедикт.