„Това не може да се случва “ - помисли си Симони, а дъхът му представляваше уморени, парцаливи вдишвания и издишвания. „ Не може.“
Ако беше знаел, че развиващото се извънземно, скитосващо из Куполите, беше достатъчно напреднало, че да атакува Рама по този начин, никога нямаше да последва Рипли надолу. Щеше да си стои горе като
едно добро момче и да чака, докато тя не се върне.
Но дори след като Симони видя какво се беше случило на Рама, все още вярваше, че ще оцелее. Всичко, което трябваше да направи, беше да стигне преди пришълеца до контролния център. А той дори нямаше да го преследва, докато не приключеше с Рама.
За пореден път репортерът усети, че си представя смъртта на Рама. Със сигурност имаше много кръв. И писъци, заглушени от околния листак. И тихият, засмукващ звук, който издаваха вътрешностите на Рама, докато биваха изваждани от него.
„ Не “ - помисли си Симони, принуждавайки се да не мисли за това. - „Не трябва да мисля за това.“
В крайна сметка, ситуацията се беше променила. Вече не беше просто въпрос на стигане до контролния център преди пришълеца - защото малко по-рано, докато Симони приближаваше мястото, беше видял още един пришълец пред себе си.
Беше тъмен и изглеждаше хлъзгав, точно като онзи, който беше впил зъбите си в Рама. И беше голям кол-кото напълно развитият пришълец от забранената книга на Морс.
Снишавайки се, за да се скрие, със сърце толкова силно биещо, че му беше трудно да диша, Симони усети, че си мисли, че не е честно. Не трябваше да се намира в каквато и да било опасност.
Трябваше да има само един пришълец. Един, по дяволите. И не се предполагаше да се е развил достатъчно, че да бъде смятан за заплаха.
Сега, след като беше имал известно време, за да разбере положението, в което се намира, откри, че се чувства малко по-уверен. Сърцето му все още биеше прекалено силно, а дрехите му бяха подгизнали от
пот, но беше създал известно разстояние между себе си и второто извънземно.
Поне за момента беше добре. Беше жив и - до кол-кото можеше да разбере - сам.
Сега най-големият му проблем беше, че не знаеше къде отива. В паниката си се беше обърнал и загубил от поглед Бети, а сега не знаеше как да намери купола, над който тя се носеше.
Нито пък знаеше как да стигне до контролния център, дори да нямаше пришълец по пътя му. „ По дяволите “ - помисли си той, потискайки прилива на паника, - „ не знам нищо.“
Всичко, което можеше да прави, беше да продължава да се движи и да се надява да види кораба-превозвач преди извънземните да видят него. Това беше единственият му шанс да оцелее.
„А не е и чак толкова малък шанс“ - продължаваше да се самоубеждава Симони. Куполите не бяха чак толкова големи, а и имаше ограничен брой от тях. Все някога Бети щеше да се покаже, а когато това станеше, той щеше отново да е в добро настроение.
За негово нещастие едва ли щеше да получи особено топло посрещане, когато се завърнеше на кораба. Врайс и Болеро харесваха Рама. Нямаше да бъдат щастливи, като научеха, че въпросният е загинал, за-щото е последвал репортера.
„Тогава не се налага да разбират“ - помисли си той.
Това беше очевидният отговор. А Симони беше станал добър в лъжите, развивайки това си качество, докато беше търсил Рипли от една гранична станция на друга - достатъчно добър, че да може да се измъкне от всякакви ситуации, дори в най-грубите обкръжения.
Щеше да се справи с Врайс и Болеро. А когато Рипли и останалите се приберяха, щеше и с тях да се справи.
Симони мислеше за това, когато чу как нещо пука в джунглата зад него. „Съчка?“ - помисли си той, усещайки как нещо студено премина по гръбнака му.
Какво можеше да накара една съчка да изпука така в място като това?
„ О, господи “ - помисли си и се завтече през джунглата в обратна посока. Но чуваше как нещо бърза след него, издавайки съскащ звук, когато се отъркваше в листата, настигайки го все повече с всеки оглушителен удар на сърцето му.
Изведнъж, как да излъже Врайс, се оказа последната му грижа.
Филипакос усети жегване, когато видя как Шепърд направлява бричката през гъстия листак на африканската дъждовна гора, оставяйки сигурността на контролния център зад гърба си.
Поглеждайки през рамо, видя Коуди на кормилото на другата бричка. Коуди не беше толкова добър шофьор, колкото Шепърд, но правеше възхитителни усилия да поддържа темпото.
А Рипли? Тя се беше настанила на седалката до Коуди с шокова пушка в ръце, а косата и се вееше назад. Филипакос се чувстваше добре, знаейки, че тя е там.