Не е ли странно? Преди не толкова отдавна беше се съмнявал в мотивите и, беше отказал да отвори станцията си за нея. А сега бе готов да остави живота си в нейни ръце.
Той се поправи: не просто готов. Нетърпелив.
Екипажът и изглежда се чувстваше по същия начин. Като че ли тя беше нещо повече от човек за тях, нещо повече от плът и кръв. Някои хора оставяха такова впечатление.
Те поемаха бреме, което други не биха, изправяха се пред проблеми, пред които други не биха. И заради това получаваха уважение.
Филипакос не беше толкова различен от нея в това отношение. Десетилетия наред се беше нагърбвал с отговорността за колонията, беше опазил хората си здрави и продуктивни.
Но в интерес на истината, не се беше борил с никакви чудовища, нито пък имаше желание да го прави. Този вид отговорност беше повече от щастлив да остави на Рипли.
Надяваше се единствено, когато това приключеше, когато неговите и нейните хора бяха избягали вече от колонията, да има начин да се отърват от пришълците, които я бяха нападнали. Не беше сигурен, че ще може да убеди Правителството на Земята да отдели необходимите средства, но щеше да се опита.
Филипакос беше казал, че не би пожертвал човек заради стотиците хиляди квадратни метри от редки растения, капсулирани в куполите, и беше прав. Но все пак обичаше трепетликите, палмичките и канелените дървета и нямаше да ги остави без битка.
„ Всичко по реда си “ - помисли си той. Трябваше да стигнат до резервния отсек преди да си правят ка-квито и да било други планове.
Поглеждайки към извитата повърхност над себе си, Филипакос прецени, че са преполовили разстоянието до там и то по най-прекия възможен път. Засега добре. Освен това не бяха видяли и следа от пришълците.
Термалният скан, който извърши дъщеря му, не беше показал наличието им в този и следващия купол. Ако бричките срещнеха нещо, най-вероятно беше това да се случи в Купол Три или следващите.
Не, че пришълците не можеха да се преместват. Според Рипли можеха да са светкавични, когато пожелаеха.
Докато мислеше за това, Шепърд изви бричката рязко на дясно, карайки пътниците и да се блъснат в другата и страна. Изненадан, Филипакос се обърна към него.
- Входът е право напред, Шеп.
- Знам - каза офицерът по безопасността. - Но от тук е по-добре.
Филипакос щеше да възрази, но видя, че избраният от Шепърд път даваше повече пространство от двете страни на превозното средство. Липсата на клони, които да бият по бричката, веднага се отрази в повишаване на скоростта, от което се нуждаеха силно.
- Разбирам - каза администраторът.
- Знаех си, че ще го направиш - отговори Шепърд без да се обърне.
Филипакос прехапа устна. „Понякога си голям идиот “ - помисли си той. Да се разхождаш из куполите е едно. Да ги патрулираш всеки ден - съвсем друго.
Известно време, което им се стори дълго, цепеха през джунглата, подминавайки тамариндови дървета, кола-орехи и маслени палми, облени от нежната отслабваща светлина. Накрая през обсипаните с червени цветя клони на едно африканско дърво-лале, Филипакос зърна входа към следващия купол.
Кимна.
- Браво, Шеп.
- Още не сме излезли от гората - каза Шепърд.
Филипакос щеше да му отвърне обратното, когато
нещо адски голямо и тъмно изскочи на пътя им. Чу се предупредителен вик и Шепърд изви рязко на дясно, но беше прекалено късно.
Бричката се удари в онова и се преобърна, изхвърляйки човешкия си товар. Филипакос се стегна за потенциално смъртоносен удар, но не беше чак толкова лошо, колкото очакваше - не по-лошо, всъщност, от падане от леглото.
Лазейки, той се опита да се съвземе, но беше изблъскан първо от един опитващ се да се спаси свой колега, после от друг, което отне чувството му за посока.
Нещото, в което се беше блъснала бричката, явно беше ранено - но не фатално, тъй като беше започнало да се освобождава от тежестта на превозното средство. И ако това не беше достатъчно лошо, Филипакос видя как още един сенчест гигант тичаше тежко по пътеката зад тях.
Трескаво се заоглежда за дъщеря си, но от нея нямаше и следа. Изведнъж осъзна отчаян, че тя все още беше в бричката, опитвайки се да излезе преди онова да я обърне и тежестта да я смаже.
- Анджи! - изкрещя Филипакос.
Ботаничката точно успя да се освободи от бричката, когато въпросната се издигна в целия си ръст и падна с трясък на задната си част. Но до тогава тя и баща и си имаха по-лоши неща, за които да се притесняват.
Невъобразимо по-лоши.
Защото съществото, в което се беше блъснало превозното средство бавно, но сигурно изпълзяваше отгоре му, за да се добере до Анджи. Филипакос я хвана за ръката и я издърпа по-далеч от нещото.