Но преди да успее да се отдалечи достатъчно, някой се блъсна в него - отхвърляйки го с гръб към ствола на едно дърво, където той осъзна, че вече не държи ръката на дъщеря си. И докато се опитваше да си я възвърне, другото същество се втурна между тях.
Това не беше ранено или замаяно. Беше бързо, нащрек, готово да удари - а Анджи беше бягащото парче месо, което беше привлекло вниманието му.
„Не“ - помисли си Филипакос, предчувствайки обезсмислянето на света от загубата на дъщеря му.
Но преди нещото да я достигне, беше опържено от заряд от кипяща, бледосиня енергия. Гърчещо се в прегръдката му, бе принудено да се отдръпне.
- Вратата! - изрева Рипли, която беше произвела изстрела. Стоеше на мястото до шофьора в другата бричка, с лице наклонено към пушката. - Тръгвайте към вратата!
Филипакос много искаше да последва съвета и. Но дъщеря му бягаше в обратната посока.
- Анджи! - извика той след нея, надявайки се да я спре.
Но тя явно не го чуваше. Продължи да бяга, несъмнено вярвайки, че зад нея има пришълец. И момент по-късно изчезна в прегръдката на гората.
Филипакос изпсува, след което наведе глава и се впусна след нея.
Решението на Рипли бе избрано вместо нея, когато видя как колонистите се разпръснаха из дебрите на джунглата.
- Тръгвай! - изръмжа на Коуди. След това скочи от бричката, претърколи се и се затича с инжектора в ръце.
Кал и Джонър знаеха какво искаше тя - да закарат Коуди и Гоголак в резервния отсек, ако можеха. Едва тогава, когато двамата бяха в безопасност, Рипли щеше да одобри приятелите и да се върнат.
За нещастие, не беше сигурна дали щеше да има останало нещо, което да намерят.
Пришълците имаха невероятен инстикт относно това къде се намира месото - и когато осъзнаеха колко много от него има в този купол, щяха да се съберат там. След минути, всичките дванадесет щяха да дебнат човешките си жертви, гладни за човешка плът.
И колкото бяха големи - по причини, за които Рипли нямаше време да мисли - щеше да бъде трудно да им бъде отказано това, което искаха. Някои биха казали невъзможно.
Но проклета да беше, щеше да опита.
- Анджи! - извика Филипакос, осъзнавайки, че така би могъл да привлече вниманието на пришълците. -Анджи, спри!
И тогава я видя. Не беше толкова далеч напред, но между тях имаше много гъста, тъмна джунгла.
- Анджи! - изрева той, решен да я накара да го чуе.
Така и стана. Видя как тя се обърна и се вгледа през
гъсталака от клони към него, с очи широко разтворени от страх.
- Анджи - каза той, пробивайки си път през пречещия му листак, - спокойно. Идвам.
След малко Филипакос беше при нея, с ръце обвити около момичешката и фигура, шепнещ успокояващи думи, в които не беше ни най-малко уверен. Усещаше как дъщеря му трепери, а мъничкото и телце изглеждаше още по-малко от преди.
- Мислех, че ще ме хване - каза тя със сподавен глас, макар че се виждаше, че се опитва да си възвърне самообладанието. - Рипли беше права. Те са чудовища.
- Спокойно - каза Филипакос. - Ще се оправим. Всичко, което трябва да направим, е...
Преди да довърши, нещо се подаде от джунглата зад Анджи. Беше голямо, черно и наподобяваше насекомо по стойката. Докато се движеше, използваше предните си лапи, за да си пробива по-лесно път.
Нямаше очи, доколкото виждаше Филипакос. За сметка на това имаше паст, пълна с остри като бръсначи зъби.
- Татко...? - каза Анджи, поглеждайки в очите му.
След това се завъртя и видя пришълеца. Пое си
рязко въздух, но този път не избяга. Просто стоеше така, а ръката и се намери в неговата.
Той притвори своята около нейната, за да я увери, че е с нея, въпреки че жестът беше безполезен и той го знаеше.
Пришълецът напредваше към тях бавно, с капещи от устата му лиги, като че не искаше да ги стигне пре-калено бързо. Като че искаше да се наслади на лова до възможно най-висока степен.
И наистина нямаше защо да бърза. Беше машина за убийства, а пред него стояха две от най-безпомощните жертви, които можеше да намери в Куполите.
Не, че на Филипакос толкова му пречеше да умре. Беше живял живота, който беше искал. Нямаше никакви оплаквания относно това, никакви съжаления.
Но не можеше да понесе идеята чудовището да убие Анджи. Тя беше неговото малко момиченце, неговото дете. Ако тя умреше, все едно вселената да спре.
Филипакос трябваше да попречи това да се случи, каквото и да му струваше. Но не знаеше дали има силата. Беше просто един стар мъж и при това дебел, стар мъж.
И това беше причината сърцето му да бие толкова бързо.