Бремето беше по-тежко и трудно за носене, откол-кото си беше представяла. Заплашваше да я завлачи обратно долу всеки път, когато направеше крачка нагоре, замисляйки да я хване като в капан в най-дълбоките части на пропастта. Неведнъж се замисли дали да не се откаже от известно количество, за да може да вземе със себе си поне част.
Но не беше стигнала толкова далеч без да поема рискове. Затова продължи да се бори още по-ожесто-чено, изпитвайки издръжливостта си срещу яростния напор на бурята. След една цяла вечност, останала едва с няколко късчета самосъзнание, тя усети как се протяга към благословената тъмнина...
И с последен решителен напън се завърна в реалния свят.
Рязко отпускайки се на компютъра, в който се беше намирала допреди малко, Кал усети твърдостта му, истинността му, неопровержимото му съществуване. „Мамка му “ - помисли си тя, задъхвайки се в опити да си спомни коя е, поемайки дълги, хрипливи глътки от собствените си спомени. „Това беше особено гадно.“
Не искаше никога вече да се потапя толкова надъл-боко. Никога. Но този път си струваше. Ако беше събрала това, което си мислеше, че е, никога вече да нямаше да и се налага да се включва където и да било другаде.
Изведнъж пред нея се появи лицето на Рипли с нетърпеливо изражение.
- Успя ли? - попита.
- Да - каза Кал. Не и каза колко много всъщност е събрала, за да не пробуди любопитството и точно сега. - И съм добре. Благодаря, че попита.
Все още отърсвайки се от преживяното, тя издърпа иглата от ръката си и я бутна към Рипли. След това върна „бенката“ си на място, като прикри нишката и под кожата си.
- Добре - каза, - да вървим.
А Рипли вече се връщаше към пресечката на шестте коридора с дълги, решителни крачки. Проклинайки тихичко, Кал се опитваше да я следва, но поизостана. Беше трудно да се движиш с някой толкова маниакално целенасочен.
Поне беше доволна, че Рипли е на нейната страна - някога за кратко беше изпитала обратното.
Беше преди години, на Орига. Кал беше имала намерение да убие Рипли, защото мислеше, че има чудовище в нея. Оказа се, че чудовището вече беше изтръгнато от нея.
Но гените му останаха в Рипли, просмукани в тъканите и, ускоряващи метаболизма и. Тя беше достатъчно силна, че да остави отпечатък от юмрук в солидна стена, достатъчно издръжлива, че да преживее заряд от шокова пушка, а кръвта и, стига да бидеше оставена разлята достатъчно дълго, можеше да про-гори дупка през метал с дебелина един метър.
Но влиянието на извънземните гени се беше отразило най-много върху ума на Рипли. В ядрото си тя беше студенокръвен хищник, на когото всяко движение беше проектирано с цел бързо и ефикасно убийство. Тя умееше да живее сред човешки същества само чрез внимателно контролиране на ловните си инстинкти - което не винаги беше лесна работа.
Странно, помисли си Кал. Промените в Рипли не личаха по външния и вид. Изглеждаше съвсем по човешки, здрава, атлетична жена, прекарала малко повече време във фитнеса.
„ От друга страна “ - добави Кал наум, - „ аз също изглеждам като човек, а ме сглобяват на проклетия конвейер.“
ГЛАВА ВТОРА
„Добре “ - помисли си Бенедикт, докато ходеше по тясна, но добре утъпкана пътечка през благоуханната, изпъстрена с цветя джунгла.
Погледа известно време как реката от звезди гори над него, яростна и настойчива, лесно видима през огромния купол от нефилтрирана прозрачна пластмаса. С малко усилие можеше да си представи, че си е вкъщи, на Земята, и гледа нощното небе.
Нищо, че бяха минали десетилетия, откак беше стъпвал на родната си планета и беше забравил кои съзвездия се виждат оттам и по кое време на годината.
Разбира се, повечето от колегите му не бяха виждали въобще звездите от Земята. Бяха заченати и родени на светлинни години от нея, на една или друга колониална планета.
Прозерпина. Цурономаи. Сайуин. Брат-на-Мрака...
Имената бяха романтични, макар че планетите бяха просто топки от камък и прах. Но колонията, на която Бенедикт работеше, нямаше екзотично име, защото не беше разположена върху топка прах.
Беше близо до такава, ако можеше орбиталното разстояние да се нарече близко. Свързана беше със своя свят-домакин само чрез няколко тънки нишки гравитация, които и позволяваха да бъде на предвидима позиция, така че корабите по снабдяването да могат да я намират безпроблемно.
По-важното беше, че разположението на колонията в орбита и даваше нефилтриран достъп до слънчева светлина, дълъг поне половин ден, както и липса на вредители и токсини във въздуха, което беше добре дошло за растенията. Те бяха причината въобще да бъдат построени Куполите.