- Тръгвай - каза той на дъщеря си.
- Татко! - изплака тя.
- Бягай! - изрева той.
И Анджи побягна.
На Филипакос му се искаше да има някакъв начин да се увери, че тя ще е в безопасност. Щеше да почива в мир, знаейки, че тя е оцеляла, независимо какво друго се случеше.
Но се съмняваше да оцелее достатъчно дълго, за да разбере.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Шепърд не се беше паникьосал като останалите.
Не беше очаквал пришълците да преобърнат брич-ката им, или да бъдат толкова проклето големи, или че ще го запратят в един дънер, който да му изкара въздуха. Но колкото и смачкан да се чувстваше, той запази самоконтрол. Откри едно място, което да го скрива от всички страни и зачака, докато отново можеше да диша спокойно, след което тръгна да търси другите.
В крайна сметка, той беше офицер по безопасността. Трябваше да им помогне, ако можеше.
Първият, който откри, беше Хендрикс. Не беше трудно да я намери, тъй като тя цепеше с гръм и трясък през джунглата. Шепърд предприе такъв курс, че да пресече пътя и, след което бързо и тихо я повали.
Тя се бори само за момент. След което осъзна кой и какво беше той и се отпусна.
- О, боже - стенеше тя, а сълзи се стичаха по лицето и до устата, която беше покрила с две ръце. - О, боже мой...
- Тихо - прошушна той в ухото и. - Сега.
Хендрикс си пое дълъг, треперлив дъх и затихна.
Доволен, че няма да ги издаде, Шепърд избърса потта от челото си с опакото на ръката.
- Добре - каза той тихо, оглеждайки се за признаци за присъствие на пришълци. - Ще се оправим. Просто трябва да бъдем на себе си. Рипли и хората и са оцелявали след срещи с тези форми на живот. Значи можем и ние.
Хендрикс подсмръкна.
- Ние не сме тях. Ние просто отглеждаме цветя.
- Но имаме преимуществото на техния опит. Всичко, което трябва да направим, е да се доберем до контролния център. След това ще можем да се прегрупираме и да подходим към проблема по друг начин.
- Както кажеш - отвърна тя, но това не спря трупащия се в очите и страх.
Шепърд коленичи пред нея.
- Кълна се в Бога, че ще успеем. Вярваш ли ми?
Хендрикс обърса една сълза с кокалчетата на ръката
си.
- Вярваш ли ми? - повтори настоятелно Шепърд.
Тя кимна.
- Добре - каза той и протегна ръка. - Ставай сега. Предстои ни известно ходене.
Сайго беше бягал колкото го държаха краката. Беше го правил толкова слепешката, без да го е грижа за посоката, без да може да спре, за да не би да го хванат пришълците и да откъснат крайниците му.
Защото това си представяше той, че ще му направят. И колкото и да се опитваше да махне тази картина от ума си, тя оставаше при него, разяждайки го отвътре.
Но не можеше повече да тича. Имаше чувството, че на гърдите му има смазваща тежест, а мускулите на краката му горяха, все едно бяха запалени.
Най-сетне се осмели да спре и да погледне зад себе си. И това, което видя, накара сърцето му да трепне обнадеждено.
Явно се беше въртял в проклет кръг, защото зад него беше обърнатата бричка. И до колкото можеше да види, все още беше годна за използване по предназначение.
Всичко, което трябваше да направи, беше да я обърне с правилната страна нагоре. Успя да се принуди да пробяга до нея, опря рамо в страничния и панел и натисна.
Бричката се клатеше все едно всеки момент щеше да се обърне, но в последната секунда се връщаше в първоначалната си позиция. „Прекадено е тежка“ -помисли си той, борейки се за въздух.
Но алтернативата беше да продължи да разчита на краката си, а той знаеше, че това щеше да доведе само до лошо. Затова отново опря рамо в бричката и натисна за втори път.
Тя отново се колебаеше на ръба, но Сайго беше решен да не я остави така. С мъчителен стон той заби здраво уморените си, треперещи крака - и успя да преобърне превозното средство.
Скърцайки в протест, то се удари в земята и подскочи веднъж - изглежда амортисьорите си вършеха работата. След което застана пред него, канеща го да влезе.
Но все още предстоеше да я запали. Ако не успееше, Сайго беше изхабил последните си сили за нищо. Довлачвайки се до шофьорското място, той натисна стартовия бутон.
Двигателят изстена, явно засегнат от ударите, които беше понесъл. В далечината се чу друг звук - също
толкова висок. Но не беше ехо.
„Хайде “ - помисли си Сайго, а вътрешностите му се превърнаха в желе. - „Нямам никакво време за това.“
Изведнъж двигателят запали. С дълбока въздишка на облекчение, Сайго включи на скорост, завъртя кормилото и се запъти към вратата, която - сега като я погледнеше - беше даже по-близко, отколкото си спомняше.