„Имам шанс“ - помисли си той. Всичко, което трябваше да направи, беше да стигне до резервния отсек и да чака хората от товарния кораб да го вземат от там, след което можеше да остави този кошмар зад гърба си.
Но преди да успее да стигне до вратата, видя нещо тъмно и подобно на гущер да се опитва да му пресече пътя. И с темпото, с което се движеше, щеше да го достигне преди той да стигне изхода.
„Мамкаму!“ - помисли си той.
Без да има друг избор, той завъртя кормилото на ляво, обръщайки бричката. След което пришпори двигателя и се запъти в обратна посока.
„Ще го загубя в джунглата“ - мислеше си той трескаво. - „ След което ще обърна пак и наново ще тръгна към вратата.“
Изглеждаше като разумен план. Но, когато погледна назад, видя, че пришълецът не се предава. Все още беше по петите му, подскачащ из храсталака.
Не тичаше дори. Просто подскачаше, все едно имаше цялото време на света. Все едно беше само въпрос на време преди да се добере до това, което искаше.
„Проклятие“ - помисли си Сайго, а сърцето му биеше толкова бързо, че имаше чувството, че ще се пръсне, - „ не искам да умра.“
От паника натисна още повече педала на газта, за да увеличи скоростта на бричката - знаейки, че това намалява времето, за което тя щеше да може да се движи. Но, ако пришълецът го настигнеше, нямаше да има значение колко време още можеше да продължи проклетото нещо.
Двигателят зави още повече и превозното средство ускори - и постепенно разстоянието между ловеца и плячката започна да се увеличава. Пришълецът губеше състезанието. Колкото и да беше бърз, не можеше да издържи на темпото.
„Господи “ - помисли си Сайго, - „ ще успея.“
След което се обърна отново напред и видя издигащият се пред него дънер, носещ се към него прека-лено бързо, за да бъде избегнат. Ботаникът изви рязко кормилото надясно, но беше прекалено късно. Бричката се удари в дървото с трясък и запрати Сайго във въздуха.
Свит на кълбо, той се стегна в очакване на чупещия костите удар, който със сигурност предстоеше. Но до такъв така и не се стигна. Вместо това забърса косо земята и се претърколи няколко пъти, спирайки сред туфа яркожълти цветя.
„Жив съм “ - помисли си той, едва вярвайки го.
След което се сети за пришълеца. Дали се беше отказал? Или все още тичаше към него, скъсявайки разстоянието с всяка крачка, нетърпелив да получи месото, което той досега му беше отказвал?
Прекалено уплашен, за да погледне назад, той започна да бяга през джунглата. Но не можеше да накара краката си да тичат така, както искаше, както му беше нужно. Те трепереха прекадено силно - страхът му и тежкото приземяване бяха взели своето.
„Трябва да се движа“ - помисли си той.
В същото време чу нещо - шумолене в джунглата зад него. Можеше да е вятърът в листата. Но със сърцето си Сайго знаеше, че е нещо повече.
Вътрешностите му се втечниха. „Не “ - помисли си той. - „Моля те, господи, не...“
В този момент краката му съвсем отказаха, изсипвайки го на тъмната, влажна земя. Опита се да стане, да се повдигне на крака, но не успя. Всичките му сили бяха свършили.
Известно време, което му се стори дълго, Сайго просто лежеше хленчейки. Сълзите се стичаха по бузите му и щипеха кожата му, докато чакаше края си като мишка в лапите на котка.
Но нищо не се случваше. И колкото повече продължаваше да диша, толкова повече се чудеше защо.
Накрая ботаникът намери сили да се извърне, за да се опита да види какво има зад него. Но не пришълецът видя там, наполовина скрит в сянка. Беше Рекс, с оплезен език, дишащ тежко, като да беше тичал известно време.
„Кучето“ - помисли си Сайго зашеметен. -„ Просто проклетото куче.“
След това осъзна, че нещо се извисява зад животното...
Хендрикс спря до Шепърд, близо до пищна, покрита със сини цветове джакаранда, когато видяха входа към контролния център.
Беше на по-малко от петдесет метра, ограден от стръкове бамбук. „На един спринт разстояние “ - помисли си тя. Но отварянето на вратата щеше да отнеме няколко секунди, а докато го правеше, тя и Шепърд щяха да стоят в отвореното пространство.
За нещастие, нямаха друг избор.
Шепърд се обърна към нея, с капки пот по челото и посочи с палец по посока на вратата. Хендрикс кимна, показвайки му, че е по-готова от всякога.
Но точно преди да се затичат, челото на спътника и се сбърчи и той огледа джунглата около тях.
- Чу ли нещо? - прошепна той.
Хендрикс се заслуша. Нищо. Нито дори шумоленето на листата, движени от вятъра.