- Мисля, че не.
След това го чу - шумолящ звук някъде над тях, прекалено различим, за да бъде отхвърлен. Сърцето и се качи в гърлото, заплашвайки да я задуши.
Докато Шепърд бавно надигаше глава, за да погледне нагоре, тя си мислеше: „Може би греша. Моля те, нека греша.“
Лицето на Шепърд се изкриви.
- Мамка му.
Хендрикс успя някак да събере смелост да проследи погледа му и видя изтегнатия върху клоните над тях силует - нещо ръбесто и леко наподобяващо насекомо - при което вътрешностите и се вледениха.
Адамовата ябълка на Шепърд се качи високо в гърлото му, след което слезе отново, а оръжието леко се намести в ръцете му.
- Махай се от тук - каза и той.
Хендрикс усети как гърлото и се свива, отрязвайки и достъпа до въздух.
- Не мога - изскимтя тя.
Защото, ако просто останеше на място, имаше шанс нещото да си тръгне. Но, ако се затичаше, кошмарът щеше да започне наново.
Шепърд се обърна към нея, с широко отворени от решителност очи.
- Веднага! - отсече той.
С тих писък от страх, Хендрикс побягна.
Движейки се в настъпващия сумрак, на Анджи и се искаше като никога да не беше изоставяла баща си. Знанието, че го беше оставила да се изправи сам срещу пришълеца, болеше повече от огъня в гърлото и.
Но успяваше да игнорира болката, защото знаеше, че няма да трае дълго. Без план или посока, скоро тя самата щеше да стане храна за пришълците.
Докато си го мислеше, чу нещо - движение сред листата. Но не можеше да определи откъде идваше.
Обръщайки се бавно, впери поглед в тъмнината и сенките, нащрек за дори най-тънкия намек за беда. Точно, когато започна да се съмнява, че въобще е имало нещо, нещо я хвана за ръката.
Анджи погледна нагоре към него, а сърцето и слезе в петите - беше убедена, че гледа смъртта.
Но не в пришълец беше зяпнала. А в Рипли.
- Господи - издиша тя, а сърцето и удряше толкова силно, че изглеждаше, че ще и счупи ребро.
- Да вървим - прошепна Рипли.
- Накъде?
- Към Купол Седем - където е Бети. Вече нямаме лукса да използваме резервния отсек.
Анджи трябваше да се съгласи, че това е най-добрият им възможен избор, макар че не знаеше дали ще може да изкачи веригата. Но, когато погледна спасителката си в твърдите, черни очи, тя имаше нещо друго наум.
- Оставих баща си близо до бричката. Възможно е все още да е...
- Жив? - каза Рипли, карайки предположението да звучи абсурдно. - Вече не.
- Защо не?
Рипли внимателно огледа наоколо.
- Прекалено много време е минало. Забрави го.
- Той ми е баща, по дяволите.
- Беше ти баща. Освен, ако не искаш да свършиш по същия начин, предлагам да вървим.
За момент Анджи беше на ръба да настои отново. Но в крайна сметка се спря.
- Добре - каза Рипли. - Сега да вървим.
Тръгна през джунглата, оставяйки Анджи да я следва. Стъпките и бяха такива, че на ботаничката и беше трудно да поддържа темпото, но успяваше.
Докато не чу друг звук - нещо между песен и въздишка. Ромоленето на поток, може би? Не мислеше така.
- Чу ли това? - попита спътничката си.
Рипли не каза нищо в отговор. Вместо това спря и започна да се оглежда отново.
Анджи също започна да проучва заобикалящата я среда, надявайки се да не види отразената в извънземна плът отслабваща светлина. Не можа да различи нищо. А в момента и не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра в листата. След това вятърът поспря за миг.
И тя чу как някой казва:
- Помощ...
Молбата беше слаба, но нямаше грешка в отчаянието в думите. Имаше някой там.
Не можеше да разбере кой. Или къде. Обръщайки се към Рипли, каза:
- Някой вика за помощ.
- Да - отвърна Рипли, а ноздрите и се разшириха. След което посочи с инжектора си:
- Натам.
Анджи не виждаше нищо в тази посока, но вярваше в сетивата на спътничката си.
- Какво чакаме?
Рипли се вгледа в нея. След това, тиха и мощна като ловуваща лъвица, се понесе напред.
Анджи я следваше отблизо както преди - и не само заради безопасността. Искаше да открие викащия за помощ човек.
„Татко?“ - не можеше да не спре да си го мисли.
Не го беше видяла да умира, а Рипли беше казала, че няма надежда за него. Но докато не видеше доказателство със собствените си очи, Анджи не можеше да отхвърли възможността да е оцелял.
„ Идвам “ - мислеше си. - „Моля, нека да си ти.“
Изведнъж Рипли спря и се огледа, като че да беше загубила дирята. След това явно успя да я намери отново и продължи напред, повеждайки Анджи през част от джунглата, която беше толкова гъста, че изглеждаше като да няма въздух за дишане.