Ако беше сама, ботаничката никога нямаше да успее да мине през нея. Но Рипли направи преминаването и възможно, като проправяше пътека пред себе си.
Най-сетне излязоха на място, където джунглата малко се отдръпваше. Рипли отново посочи с пушката си и каза:
- Там.
Анджи проследи движението и към едно канелено дърво. Стоеше между други от своя вид, демонстрирайки разхвърляните си жълти цветове и острите си черни плодове.
Имаше нещо на него, затъмняващо гладката тъмнокафява кора - нещо, което не трябваше да е там. И докато Анджи го гледаше в посивяващата светлина, опитвайки се да разбере какво е, част от него се раздвижи.
„ О, господи “ - помисли си тя.
„ Сайго. И е жив.“
Но пришълците го бяха закрепили за дънера на дървото с дълги, дебели нишки, състоящи се от нещо белезникаво и лепкаво. И здраво, щом не се беше освободил по-рано.
- Всичко е наред - каза Анджи, притеглена неудържимо от молбата му. - Ще ти помогнем.
Сайго ги погледна, а очите му бяха пълни с мъка.
- Моля ви - каза той, - преди да се върне...
- Трябва да го свалим от там - обърна се Анджи към Рипли. Хващайки се за най-високата нишка, която можеше да достигне, тя започна да дърпа.
- Има ембрион в него - каза Рипли.
- Не - каза Сайго, клатейки глава. - Просто ме оставиха тук. Свалете ме, моля ви...
- Има ембрион в него - настоя Рипли, - точно както е имало в Пандор. Което означава, че едно от извънземните е кралица.
- Моля ви - изплака Сайго, а сълзите се стичаха по бузите му.
Анджи погледна спътничката си.
- За бога, Рипли.
Рипли се намръщи. След това се приближи до дървото, при което вълна от благодарност и облекчение премина през Анджи. Толкова малко от тях бяха останали живи. Ако можеха да спасят Сайго, щеше да е поне малка победа.
- Благодаря ти - изхлипа той, когато Рипли спря пред него. - От дъното на сърцето си.
Думите едва бяха излезли от устата му, когато Рипли завъртя пушката в ръце, дръпна я назад и - със заслепяваща бързина - заби приклада и в слепоочието на Сайго.
Чу се пукащ звук, от който на Анджи и се повдигна, след което главата на Сайго лежеше под невъзможен ъгъл на рамото му, а черепът му представляваше смесица от кръв, кости и сива каша.
- Неее! - изпищя тя, без да може да се спре, без да може повече да удържа страха и ужаса в себе си.
Усети как една ръка грубо запуши устата и, за да млъкне, а друга я хвана зад врата. За момент си помисли, че Рипли ще убие и нея.
При определени обстоятелства сигурно щеше да го направи. Но истеричният пристъп на Анджи се уталожи и тя усети как хватката на Рипли леко се отхлаби, докато накрая не я освободи изцяло.
- Лъжеше - каза Рипли, а погледът и беше яростен и непреклонен. - Имаше ембрион в него.
Вдишвайки безпомощно на малки глътки, Анджи кимна.
- Добре - каза тя. - Вярвам ти.
От друга страна, нямаше избор.
„Идва “ - мислеше си Хендрикс.
Поради адреналиновия пристъп в кръвта и, предизвикан от страха, тя беше бягала по-бързо от всякога -толкова бързо, че краката и едва докосваха земята. Беше трудно да си представи, че нещо може да бяга толкова бързо, че да успее да поддържа темпото и, камо ли да я хване.
Но пришълецът правеше точно това.
Чуваше как се движи през джунглата, шумолейки в листака. Като че ли не бързаше, но непрекъснато се приближаваше. Хленч излезе от устата и.
Никога нямаше да го надбяга. Никога.
Трябваше да има друг начин. И, когато едно кичесто старо дърво капок се извиси пред нея, изглеждащо призрачно в полумрака, тя разбра, че го е открила.
Имаше разклонение на приблизително метър от земята, а най-ниските му клони бяха съвсем малко по-нависоко. Ако можеше да се хване за един от тях и да се изтегли до разклонението, оттам насетне щеше да има достатъчно достъпни клони.
И здрави. От типа, които биха издържали теглото на жена, за неопределен период от време, ако се налагаше.
Хендрикс щеше да има само един опит. Ако се забавеше прекалено много с покатерването до разклонението или протягането за горния клон, пришълецът щеше да я хване.
А не можеше да си представи какво щеше да стане тогава. Не искаше да си представя.
„Направи го както трябва от първия път!“ - нареди си тя.
Когато дървото беше точно пред нея, тя се хвърли. Но когато го направи, отскочи от грешния крак, поради което скокът и беше измъчен и изглеждаше, че няма да успее да достигне клона, който и трябваше.
„Не!“ - помисли си тя. - „Господи, моля те, не!“
Някак си успя да хване друг клон - по-нисък от този, за който се беше надявала. Не и помогна колкото беше искала, но заби крак в дънера и успя да се изтегли до разклонението.