Стенейки от страх, тя се протегна към друг клон, за да се издърпа на по-високо. Тогава осъзна, че е заклещила крака си в най-тясната част на чатала. А когато погледна назад, видя, че пришълецът пристигаше -размахвайки свободно крайници като куче, с тази разлика, че никое куче не беше толкова жадно да убива.
То идваше, а тя беше заклещена и ако останеше така, щеше да я разкъса и да изяде мозъка от кървавия и разбит череп. Трябваше да се размърда и да освободи крака си.
Но пришълецът приближаваше, беше толкова близо, че можеше да види гнусната му лигава черна глава, капещите от челюстите му слюнки и отблясъка на големите му смъртоносни зъби.
С вик на болка, Хендрикс успя да освободи крака си. След това продължи да се катери с треперещи ръце и крака, сигурна, че се движи прекалено бавно и че пришълецът ще я изненада в гръб.
Засега не го правеше.
Тя продължи да се изкачва все по-високо и по-високо по дънера, докато не достигна до по-тънките и податливи клони в горната част на дървото. Благодареше се, че е все още жива, но не смееше да мисли отвъд това. Просто продължаваше да се катери.
Накрая Хендрикс събра кураж да погледне надолу. Пришълецът стоеше в тревата долу, източило врат така, че безоката му глава да гледа към нея.
Но не я следваше. Инстинктът и да се покачи на дървото се оказа добра идея. „ Не е катерач “ - помисли си тя опиянена.
Изведнъж нещото се присви. И преди Хендрикс да успее да реагира, подскочи нагоре, хващайки се за дървото.
„ Не “ - помисли си тя трескаво, а гърлото и се смали толкова, че я болеше да диша. - „Не може да ме хване. На безопасно съм, по дяволите.“
Пришълецът избра този момент, за да скочи втори път. Беше толкова близо, че почти успя да я хване за глезена. Устата му се отвори алчно, разкривайки по-малката му челюст.
Пищейки с цяло гърло, Хендрикс отново се втурна нагоре по дървото. Но този път беше по-трудно, клоните, които намираше, бяха по-нестабилни, по-слаби.
Собствените и крайници бяха почти безполезни, смазани от необичайните изисквания, които им беше поставила. Усети как страхът се свива като юмрук около сърцето и, по-твърд и настоятелен от преди.
„Все още мога да успея “ - повтаряше си тя.
Но в същия момент усети нещо да се затваря около прасеца и - нещо достатъчно остро и силно, че да пробие кожата и. Крещейки, тя задърпа крака си с кол-кото сила имаше.
И се освободи. Но свободата и си имаше цена.
Усети, че пада, а клоните я шибаха, докато профучаваха покрай нея - прекалено бързо, че да се хване за някой. Едва имаше време да си представи колко силно ще се удари в земята, когато се разби в нея, а дъхът избяга от дробовете и.
Докато лежеше задъхана, с дробове, надигащи се като мяхове, усети, че е още жива - макар и едвам. Не усещаше единия си крак, а другият лежеше в прека-лено странен ъгъл, за да не е счупен.
Но не това беше най-големият и проблем, защото виждаше, че пришълецът се спуска надолу по дървото...
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Рипли изчака Анджи да влезе в коридора, след което се обърна. Вратата продължаваше да стои отворена.
- Нещо не е наред - каза ботаничката.
- Не - отвърна Рипли. - Няма проблем. Вратата няма да се затвори, ако някой я приближава.
В този момент Краке изникна от джунглата и се присъедини към Рипли в коридора. Анджи се вторачи в него с отворена уста.
- Той ни пазеше гърбовете - обясни Рипли. - А аз пазех неговия. Така нещата работят по-добре.
- Както кажеш - каза Анджи.
С все още насочен към джунглата от другата страна на вратата инжектор, Рипли зачака вратите да започнат да се затварят. След миг започнаха.
Рипли остана нащрек, вперила очи в най-дълбоките сенки, докато вратите не се затвориха изцяло. След това без колебание се обърна и тръгна към другия край на коридора.
Бети не беше при следващия купол, а в по-следва-щия. Имаха още доста път.
Все пак обаче бяха напуснали купола, в който пришълците бяха се впуснали в яростното си угощение. С малко късмет щяха да си останат там - ловувайки жертвите, които вече бяха изтощили - достатъчно дълго, че да могат Рипли и спътниците и да стигнат до целта си.
„А кога ли късметът не е бил на наша страна?“ -помисли си тя иронично, изваждайки ком-точката си, за да се свърже с Кал.
Не получи отговор. Това означаваше, че Кал или беше заета, или вече беше унищожена. Рипли предпочете да вярва в последното.
Върна устройството в джоба си и хвана по-стабилно шоковата си пушка. След което се насочи към вратите в далечния край на коридора и купола, намиращ се зад тях.