Седейки до отворената към товарното на Бети врата, с втренчен надолу към купола поглед, Врайс се прокле вероятно за тридесети път, макар че случилото се нямаше нищо общо с него.
Рама трябваше да стои тук и да наблюдава товарното. Но, когато Врайс слезе, за да го смени, Рама го нямаше никакъв - всъщност го нямаше никъде из кораба, което означаваше, че е слязъл по веригата по някаква причина.
Малко след това стана ясно, че и Симони е изчезнал. На Врайс му се струваше повече от вероятно единият от двамата да е паднал или да се е спуснал в купола на колонията, а другият го беше последвал. Но нямаше начин да разбере кой от двамата беше слязъл първи или дали въобще беше станало така.
Бидейки прикован на инвалидна количка, Врайс не беше в позиция да слезе след тях. А Болеро, практически единственият истински пилот в групата, беше прекалено важна за спасителния план, за да бъде изложена на риск.
Затова всичко, което им оставаше, беше да чакат и да се притесняват. Така и направиха, докато двама ко-лонисти - Коуди и Гоголак - не изпълзяха в товарното, изтощени от катеренето, но иначе цели. Явно Кал ги беше завела с наземно превозно средство до резервния отсек, но беше открила, че е бил саботиран откакто Рипли и Джонър го бяха проверили.
Поради което беше ги превозила обратно до пробития купол и оставила в долния край на веригата, след което беше изчакала да се изкачат. След което тръгна да търси Рипли и Краке - както и евентуални коло-нисти, които бяха оцеляли.
Разбира се, ако разказът на Коуди относно срещата им с пришълците беше точен, нямаше да има много оцелели. Но Врайс щеше да стои там въпреки всичко, чакайки знак, че някой се връща.
И, когато получеше такъв, щеше да е готов.
Зад него се отвори вратата на товарното и Гоголак влезе.
- Може ли да се присъединя? - попита тя.
Врайс сви рамене.
- Както желаеш.
Ботаничката застана до него със скръстени на гърдите ръце и се загледа в гледката долу.
- Никога не съм го виждала отгоре. Изглежда толкова... мирно.
- Изглежда така - съгласи се Врайс.
Гоголак се обърна към него.
- Ако не бяхте вие, всички ние щяхме да сме мъртви.
„Или по-лошо “ - отбеляза Врайс наум.
- Това е начинът ми да кажа „благодаря“ - каза му тя. - Но това, което не мога да разбера, е... защо го правите.
Врайс се усмихна мрачно, без да спира да изучава купола.
- За нея - каза той.
- Имаш предвид Рипли?
- Аха. Както и заради бонусите. Не си живяла, докато не опиташ от домашната ракия на Джонър.
- Говоря сериозно - каза Гоголак.
- Аз също - отвърна Врайс.
Рипли беше превела Краке и Анджи през половината Купол Две, когато усети лек полъх на нещо - или по-точно, някого. Наблизо. Но къде?
Няколко метра вляво от нея. Под плетеница от надигнати корени. В настъпващия мрак трябваше да се концентрира, за да види как то се мести и мърда...
- Краке - каза тя тихо.
Очите на русия мъж се плъзнаха към нея.
- Вляво от мен. Бъди готов.
Той не каза нищо, но тя знаеше, че може да разчита на него. Слагайки ръката си на спусъка на своя инжек-тор, тя се увери, че той не е единственият, на когото да разчита.
„Хайде “ - помисли си тя. „ Направи първият ход. Предизвиквам те.“
То прие предизвикателството и. Но вместо да я нападне, се изстреля в обратната посока - нещо, което никога не би очаквала от пришълец.
Рипли не беше свикнала с тази порода. Не знаеше как се държаха при дадени обстоятелства. Но, ако всички те бяха свързани с пришълците, които познаваше, би било срещу естеството им да избягат от неочаквана среща.
Следвайки инстинктите си, Рипли тръгна след него. Без да поглежда, знаеше, че Краке ще е точно зад нея.
Пренебрегвайки клоните, които я биеха, докато минаваше, тя скъси разстоянието между себе си и бягащото от нея нещо. И не след дълго го настигна.
Но то не беше пришълец. Не беше нито достатъчно голямо, нито достатъчно тъмно, а и миришеше по друг начин. Като човек - но не беше колонист.
Накрая, изтощено, то се отпусна на едно дърво. След което се обърна, разкривайки се.
„ Симони “ - помисли си тя.
Беше мръсен и блед, изглеждаше уплашен и беше уринирал в панталоните си.
- Божичко - каза той, а гласът му беше продран и напрегнат, - това си ти. Мислех, че е един от... от...
Не можеше дори да се насили да ги нарече по име.
- Кой е той? - попита Анджи.
Рипли не отговори. Беше прекалено заета да на-пасва присъствието на Симони тук и какво би могло да означава то.