„Друг плюс “ - помисли си тя, прокарвайки ръката си по гладкия му черен гръб.
В този момент вратата се плъзна в отворено положение и някой се присъедини към нея в товарното -някой, който не знаеше, че трябва да я остави сама в момент като този. Тя вдиша, за да усети миризмата. „Женска“ - помисли си. - „И то непозната.“
Това стесняваше нещата значително.
Най-сетне се обърна, за да погледне новодошлата. Сравнена с дългите вериги на товарното, Анджи изглеждаше още по-малка и уязвима, отколкото беше.
- Какво има? - попита Рипли.
- Искам да ти помогна - каза и Анджи.
Рипли се засмя, но така издаде болката си.
- Хората умират, когато се опитват да го направят.
- Видях.
- И не те притеснява?
Анджи сви рамене.
- Все някога всички си отиваме.
- Смели думи за ботаник.
- Ботаниката е опасна работа - каза Анджи без грам ирония в гласа.
- Изглежда е така - отвърна и Рипли по същия начин. - Но не е толкова опасна, колкото моята работа. Намери си друга колония. Сигурна съм, че ще се радват да работиш за тях.
Извръщайки се, тя отново погали кучето. Но Анджи не напусна товарното помещение. Напротив, приближи се до Рипли и застана до нея.
- Моите извинения - каза тя. - Вероятно е прозвучало като молба. Не е така.
Рипли и хвърли обезкуражаващ поглед.
- Не би издържала и десет минути с нас.
Очите на Анджи се втвърдиха.
- Напротив. Освен това онези копелета от Локи убиха баща ми. Заслужавам шанс да помиря духа му.
- Като го отмъстиш?
- Като помогна да се попречи това да се случи отново някъде другаде.
Изглежда знаеше всички верни отговори. „Но се изисква много повече от това “ - помисли си Рипли.
Изискваше се любов към човечеството - толкова заслепяващо силна, че караше дори най-тъмните кътчета да изглеждат светли. Кал притежаваше тази любов. Както и Джонър, по неговия си странен начин.
„А Анджи? Тя има ли яу себе си?“ - Рипли я погледна. Възможно беше.
- Ще приема неудобната тишина за съгласие - каза Анджи. - Сега трябва ли да се направи някакво тайно ръкостискане или нещо такова?
- Тайни има - съгласи се Рипли, - ръкостискане не. - Наклони глава, преценявайки ботаничката. -Оправяш ли се с двигатели?
- Не особено - каза Анджи. - Но мога да се науча. Колегите ми биха потвърдили това.
„Ако бяха живи “ - помисли си Рипли.
И можеше да бяха, ако не се беше провалила. Както се беше провалила с много други. Нют, Хикс, Дилън, ди Стефано, Рама... списъкът беше по-дълъг, откол-кото можеше да издържи.
И защо тогава да обмисля приемането на ново парче месо при себе си - което рано или късно щеше да се присъедини към останалите в небитието? „Сигурно съм полудяла.“
Или нуждаеща се. Не можеше да изпълни мисията си сама, а работата беше прекалено важна, за да се остави недовършена. Затова и се налагаше да прави жертви, колкото и да мразеше тази идея.
- Колегите ти - каза тя многозначително, - едва те познават. Ако бях на твое място, бих се постарала да променя това.
Анджи се усмихна леко.
- Благодаря.
Рипли върна вниманието си към кучето.
- Благодари ми след като прекараш известно време с нас.
Анджи не каза нищо повече. Просто напусна товарното помещение, а един нов и неочакван живот се отваряше пред нея.
„Макар и кратък“ - не можа да се сдържи да не добави наум Рипли.
Но поне в началото щеше да има известно удовлетворение. Беше убедена в това. Щяха да получат победи в своята война със сенките.
Рипли се зачуди какво ще си помислят Локи, когато откриеха какво се е случило с Куполите. Как ли щяха да обяснят на Мала' как, че уговорката им неочаквано се е провалила - че извънземното яйце не е довело до очаквания резултат?
Едно беше сигурно: Бети се беше превърнала в прекалено голям вредител, за да бъде пренебрегвана. Когато Локи отново тръгнеха след Рипли и екипажа и, нямаше да изпратят някакъв си малък боен кораб.
Щеше да е нещо голямо и мощно. Нещо, срещу което никой разумен товарен превозвач не би се изпречил.
Рипли се усмихна на себе си, усещайки как мракът се гъне неспокойно в нея. Нека дойдат.