Хубавото е, че сме сами. Свършвам бързо.
Накрая той отваря очи и казва:
— Какво, по дяволите, трябва да означава това?
Очите на Дънкан са зелени.
Капчици слюнка поръсват ръката ми, пълни с бактерии, зловредни микроби, вируси. Кафява слюнка, примесена с кафе.
Казвам, че не знам. В книгата я наричат песен на утешението. Някои древни народи са я пели на децата при глад и суша, или когато племето е увеличило твърде много числеността си за територията, която населява. Пели са я на осакатени воини, на тежко болни, на хора, които се надявали скоро да умрат. За да прекратят мъките им. Приспивна песен.
По отношение на етиката във факултета съм научил, че журналистът не трябва да оценява фактите. Нашата работа е да отсяваме информацията. Да събираме подробности. Да се интересуваме само от онова, което се е случило. Да сме безпристрастни свидетели. Сега знам, че някой ден изобщо няма да се двоумя дали да телефонирам на родителите на Бъдни вечер.
Дънкан поглежда часовника си, после мен:
— Е, какъв е експериментът?
Утре ще знам дали има връзка. Дали има истинска зависимост. Моята работа е да разкажа фактите. Пъхам страница 27 в машината за унищожаване на документи.
„Камъни, дърво, тояги, костите ти ще строшат; думи, лоши или благи, няма да ти навредят.“
Не искам да му обяснявам нищо, докато не съм сигурен. Все още всичко е само предположение, затова моля редактора да ми вдъхне оптимизъм.
— Трябва да си починем, Дънкан — казвам. — Да оставим обсъждането за утре сутрин.
Глава 7
Докато пия първата си чаша кафе, Хендерсън излиза от отдел „Новини от страната“. Няколко души грабват палтата си и тръгват към асансьора. Други грабват по някое списание и тръгват към тоалетните. Трети залягат зад компютрите си и се правят, че говорят по телефона. Разгърден и с разхлабена вратовръзка, Хендерсън се изправя насред репортерската зала и крещи:
— Къде, по дяволите, е Дънкан?
Реве гръмогласно:
— Новият брой отива за печат, а той още не е дал проклетата първа страница.
Някои вдигат рамене. Аз вдигам телефона.
Ето още подробности за Хендерсън: русата му коса е заресана върху челото, незавършил правист е и е редактор на „Новини от страната“. Винаги знае състоянието на снега по планините и на всяко палто има закачена карта за ски влековете. Паролата за личния му компютър е „парола“.
Той идва до бюрото ми:
— Стрейтър, тази гнусна синя вратовръзка единствена ли ти е?
Притискам телефонната слушалка до ухото си и раздвижвам нямо устни: „Говоря“ Телефонът ми дава „Свободно“.
Разбира се, не смятам да разкажа на никого как съм чел детски стихчета на Дънкан. Не мога да се обадя в полицията. Да им разкажа теорията си. Не мога да обясня на Хелън Хувър Бойл защо се интересувам от смъртта на сина й.
Яката ми се струва толкова стегната, че с мъка преглъщам кафето си.
Дори да ми повярват, първото, което ще попитат, е: „Кое стихотворение?“
Покажи ни го. Докажи.
Въпросът не е: „Ще се разчуе ли за стихотворението?“
Въпросът е: „За колко време ще изчезне човечеството?“
Така всеки ще владее ключа към чист, безкръвен начин за убийство. Всеки. Моментално, безкръвно. Холивудска смърт.
Дори да не разкажа на никого, колко време ще мине, преди „Приспивни стихчета и песнички от цял свят“ да влезе в някоя класна стая? Колко време ще мине, преди песента на утешението от страница 27 да бъде прочетена на петдесет деца преди следобедния сън?
Колко време, преди да бъде прочетена по радиото на хиляди души? Преди да я издадат на диск? Преди да я преведат на други езици?
По дяволите, не е нужно да се превежда, за да действа. Бебетата не говорят никакъв език.
Вече три дни никой не е виждал Дънкан. Милър мисли, че Клайн му се е обадил у дома. Клайн мисли, че Филмор му е телефонирал. Всеки е сигурен, че друг го е търсил, но никой не е разговарял с Дънкан. Той не е отговарял на имейлите си. Карътърс съобщава, че Дънкан не е споменавал да е болен.
След още едно кафе Хендерсън спира пред бюрото ми. Държи лист от раздела за култура и развлечения. Листът е сгънат така, че се вижда само една обява, три колони по петнайсет сантиметра. Разсеяно почуквам по часовника си и го вдигам до ухото си. Хендерсън пита:
— Видя ли това в сутрешния брой?
Заглавието гласи:
Пътници в първа класа на авиокомпания „Реджънтс пасифик“ — Внимание!
Отдолу пише:
„Страдали ли сте от косопад и/или неразположение от въшки, след като главата ви е влизала в контакт със седалките, възглавничките или одеялата на авиокомпанията? Ако е така, молим, обадете се на следния номер, за да участвате в делото срещу виновниците.“