— И на теб щяха да ти потекат лиги — отбелязва той. — Мамка му, мацката беше супер парче.
Интересувам се дали е имало ценни вещи — часовници, портфейли, бижута.
— Беше още топла. Достатъчно топла. Не е имало предсмъртна агония. Нищо подобно.
Масивната му челюст се движи безспир, вече по-бавно, и той продължава да зяпа в нищото.
— Ако можеш да имаш която жена си поискаш, ако можеш да я имаш както си поискаш, не би ли го направил?
Предупреждавам го, че това е изнасилване.
— Не и ако е мъртва. — Той лапа парче картоф и го схрусква. — Ако бях сам, сам и ако имах гумичка… — профъфля с пълна уста. — Патологът никога нямаше да намери ДНК-то ми.
Започва да говори за убийство:
— Не и ако друг я убие. — Неш ме поглежда. — Или убие него. Момъкът имаше готин задник, ако предпочиташ това. Не се беше изпуснал. Нямаше посиняване. Стегнат. Супер.
Как може да говори такива неща и да яде със същата уста, питам аз.
— И двамата голи — размишлява той. — Голямо мокро петно на дюшека между тях. Да, чукали са се. Чукали са се до смърт. — Неш продължава да дъвче. — Като я гледах така, ми се видя по-страхотна от всяка мацка, с която съм бил.
Ако Неш знаеше утешителната песен, на света нямаше да остане нито една жива жена. Нито жива, нито девствена.
Надявам се, ако Дънкан е мъртъв, първият пристигнал санитар да не е Неш. Може би вече ще си носи гумичка. Може би ще си купи още тук, сега.
След като е толкова наблюдателен, питам дали е забелязал натъртвания, ухапвания, ужилвания, следи от убождания, каквото и да е.
— Не — отвръща той.
Предсмъртно послание?
— Не. Няма видима причина за смъртта.
Неш обръща сандвича и облизва горчицата и майонезата от другия край.
— Помниш ли Джефри Дамър? — пита той, докато ближе. — Той не е възнамерявал да убие толкова много хора. Просто си е мислил, че можеш да пробиеш дупка в главата на човек, да му налееш малко препарат за отпушване на канали и да го превърнеш в зомби, което да изпълнява сексуалните ти желания. На Дамър просто не му е достигал сексът.
Добре де, какво ще получа за петдесетте си долара?
— Едно име — отвръща той.
Давам му две по двайсет и едно десет.
Със зъбите си той измъква пържолата измежду двете половинки на питката. Месото увисва над брадичката му, той тръска глава и го лапа. Изгрухтява с пълна уста:
— Да, знам, че съм свиня. — Дъхът му мирише на горчица. — Последният човек, с когото са разговаряли по мобилните си, е Хелън Хувър Бойл; записано е на апаратите.
След това Неш се осведомява:
— Продаде ли акциите си, както те посъветвах?
Глава 9
Трябва да е същият шкаф „Уилям и Мери“. Според табелката чамовите дъски са покрити с черен лак, има позлатени древноперсийски сцени, кръгли крачета, а цокълът е украсен с дърворезби във формата на раковини. Би трябвало да е същият шкаф. Минахме по тесен коридор между гардероби, завихме надясно при скрин в стил „Реджънси“, после наляво покрай диван „Федерал“, но ето ни отново тук.
Хелън Хувър Бойл опира пръст в позлатените орнаменти, барелефи на персийски придворни, и казва:
— Не разбирам за какво говорите.
Тя е убила Бейкър и Пени Стюарт. Обадила им се е на мобилните, преди да умрат. Прочела им е песента на утешението.
— Мислите, че съм убила тези нещастници, като съм им пяла?
Днес носи жълто костюмче, но косата й е все така розова и бухнала. Обувките й са жълти, но на врата й висят все същите златни верижки и перлени гердани. Бузите й са розови и изглеждат мазни от твърде много пудра.
Не се наложи да се ровя много, за да открия, че Стюартови са новите собственици на къщата на „Екстър драйв“. Прекрасна историческа сграда със седем спални и черешова ламперия на целия първи етаж. Бяха планирали да я съборят и да построят нова. Този план бе вбесил Хелън Хувър Бойл.
— Ох, господин Стрейтър, само се чуйте.
Стоим насред тесен коридор, пълен с мебели. Той се разклонява в други ходници, образуващи цял лабиринт. Гардеробите са наблъскани плътно един до друг. По-ниските мебели — кресла, маси или дивани — само позволяват да надникнеш в следващия коридор с ракли, към следващата стена, закрита от големи часовници, емайлирани паравани и гравирани бюра.
Срещнахме се тук по нейно предложение, за да поговорим насаме — в този склад за антики. В лабиринта от мебели все се връщаме при същия шкаф „Уилям и Мери“, после минаваме покрай същия скрин „Реджънси“. Въртим се в кръг. Загубили сме се.
Хелън Бойл се осведомява: