Когато някой раздели две антики, например бюфет и ракла, и ги продаде разделени, специалистите наричат мебелите „разведени“.
— В този случай пак нямат никаква стойност.
Обяснявам й как се опитвам да намеря всички екземпляри от книжката със стихчета. Колко е важно никой да не научи за заклинанието. Кълна се, че след смъртта на Дънкан ще изгоря всичките си бележки и ще забравя всичко за утешителната магия.
— Ами ако не можете? — пита тя. — Ако остане в главата ви, запечатана като някоя от онези глупави песнички от рекламите? Ако остане завинаги там като зареден пистолет, готов да бъде използван срещу всеки, който ви подразни?
Няма да го използвам.
— На теория, да, но дали и аз не съм дала същата клетва? Аз. Жена, за която твърдите, че по невнимание съм убила детето и съпруга си. Измъчвана от силата на заклинанието. Ако човек като мен накрая не е устоял на изкушението, какво ви кара да смятате, че вие няма да използвате песничката?
— Просто няма.
— Разбира се.
Тя се изсмива беззвучно, обръща се и бързо закрачва покрай един бюфет бидермайер, завива при едно шкафче ар нуво и за миг се изгубва от погледа ми.
Бързам да я настигна, като се мъча да я убедя, че за да намерим изход, трябва да си помагаме.
Пред мен е скринът „Уилям и Мери“. Лакиран в черно чам с позлатени барелефи от дворцовия живот в древна Персия, с кръгли крачета и цокъл с дърворезби на раковини. И така, водейки ме все по-навътре сред гората от гардероби, шкафове, етажерки, тоалетки, люлеещи се столове, закачалки за шапки и секции, Хелън Хувър Бойл ми разказва една история.
Глава 10
В редакцията всички мълчат. Шепнат около кафемашината. Слушат със зинали уста. Никой не плаче.
Хендерсън ме пресреща, докато си закачвам палтото, и пита:
— Обади ли се в „Реджънт пасифик“ за въшките?
Никой не иска да коментира, докато не се заведе дело, обяснявам аз.
— Искам само да знаеш, че сега си подчинен на мен — заявява Хендерсън. — Дънкан не е просто безотговорен. Оказва се, че е мъртъв.
Издъхнал в леглото си. Без белези от насилие. Без предсмъртна бележка, без видима причина. Хазаинът го намерил и телефонирал в „Бърза помощ“.
Питам дали е имало следи от содомия.
Хендерсън се сепва и ме поглежда:
— Какво?
Дали някой го е чукал?
— Не, за бога. Защо питаш?
Няма причина.
Дънкан поне се е отървал, без да послужи като секс кукла на някой санитар.
Обявявам, че ако потрябвам на някого, могат да ме намерят в архива. Искам да проверя някои факти. Трябва да прочета вестниците от няколко години назад. Да прегледам няколко микрофилма.
Хендерсън се провиква след мен:
— Не се самозабравяй. Смъртта на Дънкан не те освобождава от статиите за бебешката смъртност.
„Камъни, дърва, тояги, костите ти ще строшат, ала тия думи благи, гледай да не те сломят.“
Според микрофилмите през 1983 година във Виена една двайсет и три годишна медицинска сестра инжектирала свръхдоза морфин на старица, която се молела да умре.
Една седемдесет и седем годишна жена умира, а болногледачката, Валтрауд Вагнер, открива тръпката от властта над смъртта и живота.
Всички е записано на микрофилмите. Голите факти.
Отначало сестрата само помага на пациентите да умрат. Работила в голяма болница за стари и хронично болни хора. Там старците линеели и копнеели за смъртта. Освен че използвала морфин, Валтрауд изобретила средство, което нарекла „водна панацея“. За да прекратиш страданията на пациента, просто запушваш носа му, притискаш езика му и наливаш вода в гърлото му. Смъртта е бавна и мъчителна, но по труповете няма следи от насилие и лекарите решават, че старците са умрели от натрупване на течност в белите дробове.
Младата жена нарича себе си ангел.
Изглежда толкова естествено.
Благородно и героично дело.
Вагнер слага край на страданията. Тя е мила, грижовна и чувствителна. Помага само на онези, които я молят да прекрати мъките им. Тя е ангел на смъртта.
През 1987 година се появяват още три ангела. И четирите сестри работят нощна смяна. Болницата вече се прочува като Приюта на смъртта.
Вместо да прекратяват страданията, четирите жени започват да дават водната панацея на пациенти, които хъркат, подмокрят се в леглото, отказват да приемат лекарствата си или звънят в стаята на сестрите посред нощ. Малко да им досадят, и пациентите умират на следващата нощ. Само някой да се оплаче, и Валтрауд Вагнер казва „Този получава билет за рая“ и гъл, гъл, гъл…
„Онези, които ми лазеха по нервите — споделила пред властите, — заминаваха директно при Дядо Господ.“