През 1989 година някаква старица нарича Вагнер проста курва и получава водната панацея. След това четирите сестри се напиват в една кръчма, хилят се и имитират гърчовете на жертвата и физиономията й. Един лекар ги подслушва от съседната маса.
Според преценката на виенските здравни власти до този момент над триста души са били излекувани завинаги. Вагнер получава доживотна присъда. Другите ангели се отървават по-леко.
„Можех да определям кой от тези дъртофелници ще живее и кой ще умре — споделила Вагнер пред съда. — Господ и без това отдавна трябваше да ги прибере.“
Онова, което ми разказа Хелън Хувър Бойл, е самата истина.
Властта развращава. А абсолютната власт развращава абсолютно.
Затова се отпусни, каза ми Хелън Бойл, и се забавлявай.
— Дори абсолютното развращаване си има своя чар — заключи тя.
Призова ме да се замисля за всички хора, които искам да се махнат от живота ми. За всички проблеми, които мога да реша. За отмъщението. Колко лесен може да е животът.
В главата ми още звучи гласът на Неш. Неш си мечтае да може да има всяка жена, послушна и красива, поне за няколко часа, преди да започне да изстива и да се разлага.
— Кажи ми — попита ме той, — с какво се отличава това от повечето любовни връзки?
Всеки и всичко може да се превърне в твой сексуален роб.
Добре, но това, че оная австрийска сестра, Хелън Бойл и Джон Неш не могат да контролират тъмните си страсти, не означава, че и аз ще се превърна в своеволен безскрупулен убиец.
Хендерсън се показва на вратата на архива и крещи:
— Стрейтър! Да не си си изключил пейджъра? Обадиха се за още едно умряло бебе.
Редакторът е мъртъв, да живее редакторът. Ето го новият шеф, същият като стария.
Наистина, без някои хора светът ще е много по-приятно място. Да, с малко съкращения оттук-оттам, светът може да е съвършен. Трябва само малко прочистване. Малко неестествен подбор.
Не, аз никога няма да използвам утешителната песен.
Никога вече.
Дори да я използвам, няма да е за отмъщение.
Няма да е за удобство.
Не, ще я използвам само за добро.
Хендерсън крещи:
— Стрейтър! Телефонира ли за въшките в самолетите? Телефонира ли за хищните гъби в задника? Трябва да повисиш на главата на ония от „Трийлайн“, иначе нищо няма да научиш.
Внезапно като намигване думите на утешителната песничка прозвучават в главата ми. Бързо грабвам палтото си и изскачам навън.
Не, никога няма да я използвам. Край. Просто никога. За нищо на света.
Глава 11
Тия шумо-холици. Тия тихо-фоби.
Таванът вибрира от басите на силна музика. От стените кънтят смях и аплодисменти на покойници.
Дори в банята, дори под душа шуртенето на водата не може да заглуши радиото на съседите. Не че ти се иска всички да умрат, просто ти се струва, че не би било лошо да разпространиш утешителното заклинание по света. Само за да се наслаждаваш на страха. След като хората забранят силния шум, всеки шум, в който може да се крие смъртоносното стихче, в света ще се възцари тишина. Ще бъде опасен и скован от страх, но тих.
Плочките трептят в ритъм под пръстите ми. Ваната вибрира от крясъци, проникващи през пода. Може би праисторически хвърковат динозавър, възроден от ядрена експлозия, иска да разкъса съседите отдолу, или просто са надули телевизора си до дупка.
В свят, където клетвите не струват нищо. Където обетите са само празни думи. Където обещанията се дават, за да бъдат нарушавани, би било хубаво да видиш как думите възвръщат своята мощ.
В свят, където утешителната песничка е известна на всички, шумът ще бъде забранен. Като затъмнение по време на бомбардировки. Ще има патрули, но вместо да дебнат за светлина, те ще се ослушват и ще задължават хората да мълчат. Както властите следят за замърсяването на въздуха и водата. Така ще слухтят за най-тих шепот и ще арестуват. Ще има хеликоптери — специални безшумни хеликоптери, разбира се — които ще издирват източниците на шума, както сега търсят плантации от марихуана. Хората ще стъпват на пръсти с меки обувки. Шпиони ще подслушват през всяка ключалка.
Светът ще бъде опасен, ще тъне в страх, но човек поне ще може да спи на отворен прозорец. В този свят всяка дума ще струва колкото хиляда картини.
Трудно е да се каже дали такъв свят ще е по-лош от този, с бумтящата музика, рева на телевизорите, крясъците на радиото.
Може би когато Големият брат не ни разсейва, хората ще имат време да мислят.
Може би най-после умовете ни ще бъдат наши.
Безопасно е, затова изричам на глас първата строфа на утешителното стихотворение. Няма кого да убия. Никой не може да ме чуе.