От радиото се чува само хлипането на курвата.
Дъртофелницата млъква. Вместо гласа й се чува само пращене. Настъпва тишина. Блажена, съвършена тишина. Прекалено дълбока, за да има жив човек наоколо.
Кучката си поема дълбоко въздух и пита:
— Доктор Сара? Доктор Сара, чувате ли ме?
От радиото се чува гърлен глас, който обяснява, че „Предаването на доктор Сара Лоуънстейн“ временно е прекъснато поради технически причини. Гърленият глас се извинява. След малко пускат весела музика.
Едно заглавие на корицата на „Мейнър борн“ гласи: „Диамантите са банални!“
Закривам лицето си с длани и изстенвам.
Тъй наречената Мона обелва фолиото от сандвича си и отхапва. Изключва радиото и измърморва:
— Мамка му.
По пръстите й има сложни ръждивокафяви татуировки и сребърни пръстени. На врата й висят няколко сребърни верижки, които се скриват в деколтето й. Оранжевата рокля на гърдите й е издута от украшенията. Косата й е къдрава и сплетена на тънки червени и черни плитчици, висящи над сребърните й обеци. Очите й са с цвят на кехлибар. Ноктите й са черни.
Питам я отдавна ли работи тук.
— Измерено в земно време ли имате предвид? — уточнява тя.
Изважда от чекмеджето книга с яркожълта линийка за отбелязване и я разлиства.
Питам я дали госпожа Бойл обича да говори за поезия.
— Хелън ли? — уточнява Мона.
Да, Хелън. Рецитира ли понякога стихове? Чела ли е на някого стихотворения по телефона?
— Не ме разбирайте погрешно, но госпожа Бойл е твърде пристрастена към парите. Нали се сещате?
Започвам да броя: 1, 2…
— Ето как стоят нещата — обяснява тя. — Когато има много движение, госпожа Бойл иска да я закарам до тях. За да не хаби излишно бензин. След това трябва да сменя три автобуса, за да се прибера вкъщи. Разбирате ли?
Броя: 4, 5…
— Веднъж обсъждахме силата на скъпоценните камъни. Струваше ми се, че най-после сме на едно мнение за нещо, но се оказа, че мислим по съвсем различен начин.
Ставам. Изваждам листа от джоба си, показвам й стихотворението и я питам дали й е познато.
Жълтата линийка за отбелязване в книгата е поставена на изречението: „Магията дава необходимата енергия за всяка природна промяна“.
Кехлибарените й очи се движат наляво-надясно, докато чете стихотворението. Малко над деколтето на оранжевата й рокля, над дясната й ключица са татуирани три мънички черни звезди. Тя седи с кръстосани крака на стола. Стъпалата й са боси и мръсни, на палците има сребърни пръстени.
— Знам какво е това — казва тя и вдига ръка.
Преди да докосне листа, аз го сгъвам и отново го прибирам.
Ръката й застива във въздуха, тя вдига показалец и казва:
— Слушала съм за тези стихчета. Това е утешително заклинание, нали?
Под линийката в книгата пише: „Крайният продукт от смъртта е прераждането“.
Върху полирания плот на бюрото има дълга, дълбока резка.
Питам я какво може да ми каже за утешителните заклинания.
— Споменават се в много книги, но се смятат за забравени. — Разтваря длан и добавя: — Дайте пак да видя.
Питам я как действат.
Тя ми прави знак с пръст.
Поклащам отрицателно глава. Питам как става така, че убиват други хора, но не онзи, който произнася стиховете.
Мона накланя глава на една страна и контрира:
— Защо пистолетът не убива онзи, който дърпа спусъка? Принципът е същият. — Вдига ръце над главата си и се протяга. — Това не е като готварска рецепта. Не можете да анализирате заклинанието под микроскоп.
Роклята й е без ръкави, а косата под плитките — с най-обикновен кестеняв цвят.
Добре, питам аз, как е възможно заклинанието да действа върху хора, които дори не чуват думите? Поглеждам радиото. Как е възможно да действа, когато дори не го произнасяш на глас?
Мона Сабат въздъхва. Захлупва отворената книга на бюрото и слага жълтата линийка зад ухото си. Отваря едно чекмедже, изважда бележник и молив и казва:
— Нищо не разбирате, нали?
Започва да пише, като говори:
— Когато бях католичка преди много години, можех да рецитирам „Света Богородице“ за седем секунди. Можех да изговоря „Отче наш“ за девет. Когато се каеш твърде често, започваш да четеш молитвите все по-бързо. При тази скорост думите вече не се чуват, но молитвата си остава молитва.
Произнася бавно, дума по дума:
— Заклинанията се фокусират върху намеренията. — Замълчава за миг и ме поглежда в очите. — Ако намерението на заклинателя е достатъчно силно, обектът на магията ще заспи независимо къде се намира.
Обяснява, че колкото повече емоции е насъбрал заклинателят, толкова по-силна е магията. Мона Сабат присвива очи и добавя: