— Кога сте се чукали за последно?
Преди почти двайсет години, но решавам да премълча.
— Предполагам, че сте натрупали силни емоции — обяснява тя. — Гняв. Тъга. Или нещо друго.
Спира да пише и разлиства книгата. Отваря на една страница, прочита нещо, после отгръща на друга.
— Балансиран, нормално функциониращ човек трябва да прочете песничката на глас, за да приспи някого.
Продължава да чете, намръщва се и добавя:
— Докато не разрешите личните си проблеми, няма да можете да се овладеете.
Питам я дали всичко това е написано в книгата й.
— Повечето съм го научила от доктор Сара.
Казвам й, че утешителната песен причинява нещо повече от обикновен сън.
— Какво имате предвид?
Имам предвид, че причинява смърт. Питам я дали е сигурна, че никога не е виждала Хелън Бойл да държи книгата „Приспивни стихчета и песнички от цял свят“.
Мона Сабат отваря чекмеджето и изважда увития с фолио сандвич. Отхапва, поглежда радиото и пита:
— Преди малко по радиото, това ли направихте?
Кимвам.
— Просто сте принудили доктор Сара да се превъплъти — обяснява тя.
Помолвам я да се обади на Хелън Хувър Бойл по мобилния, за да говоря с нея.
Пейджърът ми започва да пиука.
Мона пита:
— Твърдите, че Хелън използва същото утешително заклинание?
Съобщението е от Неш. Иска веднага да му се обадя. Било много важно.
Казвам, че не мога да го докажа, но госпожа Бойл знае заклинанието. Казвам, че имам нужда от помощта й, за да се овладея. За да се науча да се контролирам.
Мона Сабат спира да пише и откъсва листа от бележника си. Подава ми го и казва:
— Ако наистина искате да се научите как да контролирате заклинанието, трябва да дойдете на сеанса по бяла магия. Имаме хилядолетен опит.
След тези думи включва радиостанцията.
Взимам листчето. На него са записани адрес, дата и час.
От радиостанцията се чува:
— Отряд „Браво девет“, отзовете се на код девет четиринайсет в кооперация „Лумис плейс“, апартамент 5D.
— Един живот не достига, за да навлезеш в мистичните дълбини на това познание. — Мона вдига сандвича и дръпва още малко фолиото. — О, и донесете от любимото си постно ястие.
— Прието? — прозвучава от радиостанцията.
Глава 15
Хелън Хувър Бойл изважда мобилния от зелено-бялата си чантичка. Изважда визитна картичка и поглежда номера, написан на нея, докато го набира на ярките зелени копчета. Светлозеленото е в контраст с розовите й нокти. Визитната картичка е със златист ръб.
Тя завира мобилния в розовата си коса и казва:
— Да, намирам се в прекрасния ви магазин и имам нужда от помощ, за да изляза.
Навежда се, за да погледне бележката, залепена на един гардероб, висок два пъти колкото нея, и обяснява:
— Намирам се пред… — Започва да чете. — … неокласически гардероб в стил „Адам“ с позлатени бронзови арабески.
Поглежда ме и завърта очи. Продължава да говори по телефона:
— Оценен е за хиляда и седемстотин долара.
Събува зелените си обувки с високи токчета и стъпва по бели чорапи на бетонния под. Те не са с белия цвят на обикновено бельо. По-скоро мъртвешки бели. От тях палците й изглеждат оплетени в паяжина.
Полата е прилепнала на хълбоците й. Зелена е, но не като кората на зелен лимон, по-скоро като сладкиш с настъргана кора от зелени лимони. Не е зеленото на авокадо, по-скоро на парче авокадо, покрито с тънко като цигарена хартийка резенче лимон и сервирано замразено в жълта купичка „Севр“.
Зелено, както изглежда покритието на маса за билярд под жълтата топка номер 1, не под червената номер 3.
Питам Хелън Хувър Бойл какво е код девет четиринайсет.
— Труп — отвръща тя.
Точно така предполагах.
Тя казва по телефона:
— Наляво или надясно да завия при палисандровия шкаф „Хепълуайт“ с древногръцки цветни орнаменти и поръсен с коприна на прах?
Закрива мобилния с ръка и се обръща към мен:
— Не знам за Мона. Съмнявам се вещерското й сборище да е нещо повече от банда дрипльовци, танцуващи голи около плосък камък.
Отблизо косата й не изглежда равномерно розова. Само върховете са розови, а навътре космите имат оранжеви, бледовиолетови и дори червени оттенъци.
Тя продължава да говори по телефона:
— Значи, ако стигна люлеещото се кресло „Кромуел“ от копринено дърво с гербове от слонова кост, трябва да се върна.
Обръща се към мен:
— Боже, иска ми се да не бяхте казвали на Мона. Тя ще каже на гаджето си, а това значи целият свят да узнае.
Лабиринтът от мебели ни притиска, стени от кафяво, червено и черно дърво. Тук-там позлата и огледала.
С един пръст Хелън побутва диаманта върху пръстена на другата си ръка. Камъкът е грубоодялан, с остри ръбове. Тя го извърта към дланта си, слага ръка върху гардероба и надрасква стрелка, сочеща наляво.