Ярък белег в историята.
По телефона казва:
— Много благодаря.
Затваря апарата и го прибира.
Носи гердан с мъниста от някакъв зелен камък, редуващи се със златни. Под тях има няколко перлени гердана. Не съм виждал досега тези украшения.
Тя наглася розовите си къдрици над ушите и нарежда:
— Следвайте ме.
Надрасква стрелка върху гладката повърхност на една маса. Дъбова маса със сгъваеми крака и меден филигран, както пише на табелката.
Вече осакатена.
Без да спира, Хелън Хувър Бойл ме съветва:
— Престанете да си пъхате носа където не ви е работа. Това изобщо не ви засяга.
Защото съм репортер, това ли има предвид? Защото съм попаднал на факти, които не мога да разглася. Защото в най-добрия случай това ме прави воайор. По-лошо, лешояд.
Тя спира пред голям гардероб с огледални врати и аз виждам отражението си над рамото й. Хелън Хувър Бойл отваря чантичката си и изважда златна тръбичка.
— Точно това имам предвид — отговаря.
На табелката пише: древноегипетски стил, палмови орнаменти от папиемаше и хромирани мрежести фестони.
Хелън Хувър Бойл завърта златната тръбичка и отвътре се показва червило.
Ами ако все пак ми влиза в работата?, питам аз.
Може би не съм просто лешояд, който се възползва от положението.
По някаква причина си спомням за Неш.
Казвам, че може би книгата ми е направила впечатление, защото и аз съм имал такава. Може би съм чел от нея на жена си и дъщеря си. Може би съм прочел проклетото стихотворение на собственото си семейство, за да ги приспя. Хипотетично, разбира се, може би съм ги убил. Имам ли право да се интересувам при тези обстоятелства?
Тя раздалечава устните си и добавя ново червило към дебелия слой върху тях.
Правя още една крачка към нея и я питам дали според нея това ме прави съпричастен към проблема.
Тя стиска устни, за да размаже червилото. Леко ги раздалечава и отново ги събира.
Боже опази някой да страда повече от Хелън Хувър Бойл.
Може би съм изгубил нещо по-скъпо от нея, казвам аз.
Тя затваря червилото. Прибира го, обръща се към мен и уточнява:
— Говорим хипотетично, нали?
Усмихвам се пресилено и отговарям: „разбира се“.
Тя надрасква стрелка надясно върху гардероба и отново тръгва, но бавно, като прокарва ръка по стената от шкафове и гардероби, по полираните и лакирани повърхности, похабява всичко, което докосне.
— Запитвали ли сте се къде е създадено това стихотворение?
В Африка, отговарям, като я следвам неотлъчно.
— Да, но книгата? — Тя продължава покрай шкафове за оръжие, дрешници и плетени кресла. — Вещиците наричат сборника си с магии „Книга на сенките“.
„Приспивни стихчета и песнички от цял свят“ е публикувана преди двайсет години, обяснявам й аз. Разучил съм някои неща. Излязла е в тираж от петстотин бройки. Издателството, „Киндерхаус“, е фалирало и сега правото за препечатване принадлежи на някого, който го е купил от автора. Самият автор е умрял без видима причина преди три години. Не знам дали това означава, че книгата става обществена собственост. Не мога да открия кой притежава авторските права.
Хелън Хувър Бойл престава да дращи с диаманта, спира пред едно голямо, скосено огледало и казва:
— Аз притежавам авторските права. И знам накъде биете. Купих ги преди три години. Разпространителите на книги успяха да открият около триста от тези петстотин бройки и аз изгорих всичките. Това обаче не е важно.
Съгласен съм. Важното е да открием останалите бройки и да предотвратим катастрофата. Да спрем заразата. Важно е да намерим начин да забравим заклинанието. Навярно Мона Сабат и сподвижниците й могат да ни помогнат.
— Моля ви се, нима още възнамерявате да отидете на вещерското й събрание? Какво открихте за автора на оригинала?
Казва се Бейзил Франки и около него няма нищо оригинално. Изнамирал е непубликувани народни творби и ги е събирал в антологии. Стари средновековни сонети, неприлични стихчета, люлчини песнички. Някои преписвал от стари книги. Други взимал от Интернет. Не бил особено придирчив. Включвал в книгата всичко, което можел да намери безплатно.
— Добре, ами източникът на точно това стихче?
Не знам. Вероятно го е намерил в някоя стара книга, която още събира прах някъде в мазето му.
— Не е там — казва Хелън Хувър Бойл. — Аз купих цялата собственост на Франки. Кухненският боклук още беше под умивалника, бельото му още беше сгънато в чекмеджетата на гардероба, всичко бе, както го е оставил. Книгата я нямаше.