Съдебният лекар смятал, че причината за смъртта при всичките е една и съща. Говори се за епидемия.
— Полицията обаче подозира, че е свързано с наркотици. Най-вероятно сукцинилхолин, собственоръчно инжектиран или даден им от друг. Това е нервномускулен блокиращ агент. Отпуска мускулите и жертвата се задушава.
Жената от снимачната площадка, която искаше да ме спре с ръка, докато говореше по мобилния, беше с дълга коса, прилепнала фланелка и стегнати гърди. Имаше готино задниче, изпъващо тесните й дънки. Нищо чудно двамата с Неш да са минали по по-заобиколен път към болницата.
Поредното завоевание.
Неш е толкова възбуден, че предпочитам да не ми разказва подробности.
— Аз обаче мисля, че полицията греши — заявява той.
Прокарва навитата на фитил салфетка над свещта, пламъкът се заклаща и изпуска облаче черен дим. Огънчето отново се стабилизира и Неш продължава:
— В случай че решиш да се отървеш от мен както от всичките тези хора, предупреждавам те, че съм написал писмо с описание на всичко, което знам, и съм го оставил при един добър приятел.
Усмихвам се и го питам какво имам предвид. Какво знае?
Неш задържа крайчето на навитата салфетка над пламъка и отговаря:
— Знам, че мислеше, че съседът ти е умрял. Знам, че оня младок умря пред очите ти, а останалите четирима са се тътнали, докато си се разминавал с тях на път за работа.
Салфетката започва да покафенява.
— Не е много, разбира се, но съм сигурен, че съм много по-близо до истината от ченгетата.
Салфетката пламва.
— Може би ти лично ще им разкажеш остатъка.
Пламъкът се разгаря. В заведението има достатъчно хора, за да ни забележи някой. Неш пали салфетки в бара. Все някой ще се обади в полицията.
Казвам му, че се заблуждава.
Малката факла се увеличава.
Барманът ни поглежда, фитилът на Неш намалява.
Неш гледа как огънят в ръката му излиза от контрол.
Усещам топлината с устните си, димът щипе очите ми.
— Хей! — изкрещява барманът. — Стига си си играл!
Неш поднася горящата салфетка към мазната хартия и картонената чинийка на масата.
Хващам го за китката, за ръкава на униформата, омазан с горчица — кожата отдолу е отпусната и мека — и казвам, добре. Само да спре, става ли?
Карам го да обещае, че няма да казва на никого.
Хартиеният фитил догаря пред нас и Неш казва:
— Добре. Обещавам.
Глава 17
Хелън се приближава с чаша в ръка. На дъното има само няколко капки червена течност, чашата е полупразна.
— Откъде взе това? — пита Мона.
— Питието ли?
Хелън носи дебело палто от кожи с различни оттенъци на кафяво. Отдолу се вижда синьо костюмче. Тя допива виното и обяснява:
— От барчето. Там, до купата с портокалите и оная медна статуетка.
Мона хваща с две ръце черните и червените си плитки.
— Това е олтарът. — Посочва празната чаша и добавя: — Току-що изпи дара ми за Богинята.
Хелън слага празната чаша в ръката й и поръчва:
— Ами, принеси нов дар на Богинята, този път двойно, ако обичаш.
Намираме се в апартамента на Мона. Всички мебели са изнесени на малката тераса зад плъзгащите се остъклени врати и покрити със син брезент. Холът и малката ниша от едната страна са празни. Стените и мъхнатият килим са бежови. Купата с портокали и статуетката на танцуваща индийка са върху камината и наоколо са разпръснати жълти маргаритки и розови карамфили. Ключовете на лампите са замаскирани с кафяво тиксо. По пода са наредени плоски камъни с пурпурни и бели свещи върху тях, някои запалени, някои — не. В камината вместо огън горят други свещи. От ъгълчетата на кафявата кандилница върху един камък се носи бял дим.
Единствената друга светлина идва, когато Мона отвори хладилника или микровълновата фурна.
През стените се чуват цвилене на коне и топовни гърмежи. Или храбрата, знойна хубавица от съседния апартамент се сражава срещу войската на Юга, или някой е пуснал твърде силно телевизора си.
От тавана се чуват вой на сирени и писъци, на които не трябва да обръщаме внимание. После изстрели и свирене на гуми, които би трябвало да приемаме като нещо нормално. Няма нищо страшно. Просто телевизия. Подът се разтриса от взрив. Някаква жена моли някого да не я изнасилва. Нищо обезпокоително. Просто филм. Цивилизацията на лъжливото овчарче.
Тия драма-холици. Тия миро-фоби.
С черните си нокти Мона поема чашата, омазана с червилото на Хелън, и се оттегля в кухнята. Боса е и носи хавлия.
На входната врата се звъни.
Мона прекосява хола. Слага нова чаша вино върху камината и предупреждава:
— Не ме поставяй в неудобно положение пред посветените.