На прага стои ниска жена с очила с дебели черни пластмасови рамки. Гостенката носи дебели кухненски ръкавици и държи покрита тенджера.
Аз съм донесъл бобена салата от едно заведение за бързо хранене. Хелън — спагети от „При главния готвач“.
Очилатата гостенка избърсва обувките си в изтривалката. Поглежда Хелън и мен и отбелязва:
— Чернице, имаш гости.
Мона се удря по челото с длан и обяснява:
— Има предвид мен. Това е вещерското ми име. Черница. — Обръща се към новодошлата: — Врабче, това е господин Стрейтър.
Врабче кимва.
— А това е шефката ми…
— Чинчила — представя се Хелън.
Микровълновата започва да пиука и Мона завежда Врабче в кухнята. Хелън отива при камината и отпива от виното в чашата.
Отвън се звъни. Мона се провиква да отворим.
Този път е младеж с дълга руса коса и рижа брада; облечен е с анцуг. Носи гърне с кафяв стъклен похлупак. По ръба е извряло нещо кафяво и лепкаво и отвътре капакът е запотен. Младежът влиза и ми подава гърнето. Събува маратонките си и изхлузва горнището на анцуга си. Косата му се разпилява. Той оставя горнището върху гърнето в ръцете ми, след това вдига единия, после другия си крак и събува панталона си. Слага и него в ръцете ми и остава гол, както го е майка родила.
Хелън се загръща по-плътно с палтото си и изгълтва остатъка от виното.
Гърнето е тежко, горещо и смърди на кафява захар, тофу или на мръсния сив анцуг.
— Ойстър! — възкликва Мона; застава между нас, взима дрехите и гърнето от мен и добавя: — Ойстър, това е господин Стрейтър. Приятелят ми, Ойстър.
Младежът отмята косата от очите си, поглежда ме и отбелязва:
— Мона мисли, че си обсебен от утешително заклинание.
Членът му виси като розов сталактит от набръчкана кожа. На върха му има сребърна обеца.
Хелън ме поглежда, усмихната, но със стиснати зъби.
Ойстър хваща хавлията на Мона за яката и възкликва:
— Боже, колко си навлечена.
Навежда се и я целува над гърнето.
— Ритуалът изисква да сме голи — обяснява Мона и свежда очи към пода; изчервява се леко и махва леко с гърнето. — Ойстър, това е госпожа Бойл, за която работя.
Косата на Ойстър е като разплетена кошница, русите косми стърчат навсякъде като сламки на метла. Тялото му е младо. Ръцете и краката му изглеждат начленени, с изпъкнали мускули и тесни при ставите, на коленете, лактите и кръста.
Хелън му подава ръка и Ойстър отбелязва:
— Пръстен с оливин…
Чисто гол и млад, той вдига ръката на Хелън към устата си. Загорял и мускулест плъзва поглед от пръстена по ръката, към очите й и добавя:
— Това е камъкът на страстта.
И целува ръката й.
— Ритуалът ни задължава да сме голи — обяснява Мона, — но вие можете да останете с дрехи. Наистина можете. — Кимва към кухнята. — Ойстър, ела да ми помогнеш за малко.
Преди да тръгне, Ойстър ме поглежда и отбелязва:
— Дрехите са позор в най-чистата му форма. — Подсмихва се и добавя: — Хубава вратовръзка, татенце.
Започвам да броя: 1, 2, 3…
След като Мона се скрива в кухнята, Хелън се обръща към мен:
— Не мога да повярвам, че си разказал на още някого.
Има предвид Неш.
Нямах избор, обяснявам й. Освен това няма как да се добере до копие на стихчето. Казах му, че съм изгорил моето и всяко друго, което съм намерил. Той не знае за Хелън Хувър Бойл и Мона. Няма начин да използва тази информация.
Добре де, има още няколко десетки копия в обществените библиотеки. Можем да ги намерим и да откъснем страница 27, докато търсим оригиналния текст.
— „Книгата на сенките“ — измърморва Хелън.
Магьосническия молитвеник, както го наричат вещиците. Наръчника с магии. Властта над целия свят.
Звъни се. Следващият посетител също сваля шортите и фланелката си и се представя като Таралеж. Кожата на ръцете, гърдите и задника му е провиснала. Когато се ръкуваме, на дланта ми залепват два завити черни срамни косъма.
Хелън скрива ръцете в ръкавите на палтото си, отива при камината, взима един портокал и започва да го бели.
Идва още един мъж, който се казва Бобър и носи истински папагал на рамото. Жена на име Поветица. Лобелия. След това Синегушка. После Опосум. След него се появява гостенка, която се казва Леща, или май носи ястие с леща, вече не мога да разбера. Хелън изпива още един дар. Мона излиза от кухнята с Ойстър, но без хавлия.
До входната врата вече има купчина мръсни дрехи и двамата с Хелън сме единствените все още облечени. Някъде в купчината звъни мобилен телефон. Врабче разравя дрехите и го намира. Тя е само по черните си очила и гърдите й провисват, когато се навежда над купчината.
— Адвокатска кантора „Дормър, Дингъс и Дигс“ — казва по телефона. — Опишете обрива си, моля.