Врабче разлиства каталога и ми показва нещо:
— Ако се интересувате повече, ще откриете, че ние предлагаме най-добрите ритуални предмети на разумни цени.
Поредният дар към Богинята отива в моето гърло. Следващият е за Хелън.
Ойстър крачи из стаята. Връща се при мен и продължава да нарежда:
— Знаеш ли, че повечето прасета все още са живи, когато ги потапят във вряща вода?
Следващият дар е за мен. Виното има вкус на жасминов тамян. На животинска кръв.
Хелън взима празната чаша в кухнята и когато отваря хладилника, за да извади виното, в стаята проблясва истинска светлина.
Ойстър забива брадичката си в рамото ми изотзад и дудне:
— Повечето крави не умират мигновено. Касапите ги връзват с въже за вратовете и ги влачат из кланицата. Отсичат краката им, докато са още живи.
Зад него едно голо момиче на име Морска звезда изважда мобилния си и казва:
— Адвокатска кантора „Дули, Донър и Дюн“. Какъв цвят са гъбичките ви?
Бобър излиза от тоалетната, като се навежда, за да не удари папагала в касата. В цепката на задника му е залепнало парче тоалетна хартия. Кожата му изглежда пъпчасала и възпалена. Ощавена. Не искам да си представям как птицата стои на рамото му, докато той седи на тоалетната чиния.
В другия край на стаята е Мона.
Черница.
Двете с Лиана разговарят и се смеят. Вързала е черните си и червени плитки на сноп върху главата и малкото й лице се откроява отдолу. Пръстите й са отрупани с пръстени с червени стъкълца. На сребърните верижки около врата й висят цял куп амулети, талисмани и медальони. Като карнавален костюм. Момичето е като участничка в маскарад. Боса.
Може да ми бъде дъщеря.
Хелън се връща, олюлявайки се. Наплюнчва пръстите си и започва да гаси конусчетата тамян из стаята. Обляга се на камината и вдига чашата с вино към розовите си устни. Оглежда помещението над ръба на чашата. Наблюдава как Ойстър се увърта около мен.
Той е на възрастта, на която би бил Патрик, ако беше жив.
Хелън може да ми бъде жена.
Ойстър може да й е син.
Хипотетично, разбира се.
Такъв можеше да е животът ми, ако имах живот. Жена ми щеше да е алкохоличка. Дъщеря ми щеше да се увлече по някой наркомански култ. Да се смущава от нас, нейните родители. Гаджето й щеше да е раздърпан дрисльо, търсещ повод да се сбие с мен, нейния баща.
Навярно човек наистина може да се върне назад във времето.
Навярно наистина можеш да възкресиш умрелите. Всички умрели, по всяко време.
Навярно това е вторият ми шанс. Точно така мога да си върна живота.
Хелън, в чинчиленото си палто, наблюдава как папагалът се самоизяжда. Наблюдава Ойстър.
Мона извиква:
— Внимателно, всички. Време е да започваме Призоваването. Да създадем свещеното пространство.
В съседния апартамент ветераните от Гражданската война унило се връщат у дома под звуците на тъжна музика.
Ойстър продължава да кръжи около мен. Камъкът в ръката ми се е сгрял. Отброявам: 11, 12…
Мона Сабат трябва да дойде с нас. Някой, чиито ръце не са изцапани с кръв. Мона, Хелън, аз и Ойстър, четиримата трябва да тръгнем заедно. Като нормално объркано семейство. Заедно на почивка. В търсене на покварения граал.
По пътя си трябва да убием стотина хартиени тигъра. Да ограбим стотина библиотеки. Да обезоръжаваме книги. Да спасим света от утешение.
Лобелия пита Карамфил:
— Чете ли във вестника за онези умрели хора? Казват, че е легионерска болест, но на мен ми прилича на черна магия.
С разперени ръце, показвайки кафявите косми под мишниците си, Мона събира всички в средата на стаята.
Врабче посочва нещо в каталога и казва:
— Това е минимумът, за да започнеш.
Ойстър отмята косата от очите си и вирва брадичка към мен. Забива показалец в гърдите ми, в синята ми вратовръзка, и заявява:
— Слушай, татенце. Единствената утешителна песен, която знаеш, е „Повдигни ми го, че ми е мек“.
Спирам да броя.
Фраскам хлапака и ударът по голата му кожа проехтява в помещението. Внезапно като мускулен спазъм утешителната песничка прокънтява в главата ми.
Отново убих. Гаджето на Мона. Сина на Хелън. Ойстър остава неподвижно, втренчен в мен през падналата върху очите му коса.
Папагалът пада от рамото на Бобър.
Ойстър вдига ръце с разперени пръсти и казва:
— Споко бе, татенце.
И се присъединява към Врабче и всички останали, които се скупчват около папагала в краката на Бобър. Мъртъв и полуощавен. Бобър го побутва с крак:
— Щавчо?
Поглеждам Хелън.
Моята съпруга. По този нов, зловещ начин. Докато смъртта ни раздели.
Може би наистина, щом можеш да убиеш някого, можеш и да го възкресиш.