Откъсвам листа, сгъвам го, прибирам го в джоба си и връщам книгата на мястото й.
В хола козметиката е изсипана на пода.
Хелън е издърпала фалшивото дъно на куфарчето. Вътре има огърлици и гривни, големи брошки и обеци, всичките са с ослепителни червени и зелени, жълти и сини камъни. Скъпоценни. Хелън държи дълъг гердан с жълти и червени камъни, по-големи от розовите й нокти.
— При шлифованите диаманти повърхностите по периферията на камъка не бива да изпускат светлина — обяснява тя. — При рубините (това е алуминиев оксид) чужди частички, наречени рутилови включения, могат да придадат на камъка розов оттенък, освен ако бижутерът не го загрее при висока температура.
Най-лесният начин да забравиш скръбта е, като занимаваш мозъка си с незначителни подробности.
Двете жени седят толкова близо, че коленете им почти се допират. Главите им почти се докосват.
Жената с пиленцата вече не плаче.
Някой е преместил вазата с мъртви цветя и върху масичката са разпръснати искрящи розови камъни и лъскави златни бижута, хладни бледи перли и шлифовани сини лазурити. Други купчинки блестят в оранжево и жълто. Трети — в сребристо и бяло.
Хелън обгръща с длан блестящо зелено яйце, толкова ярко, че двете жени изглеждат зелени под отразената светлина, и казва:
— Виждате ли тези равномерни воалообразни включения в изкуствения смарагд?
Жената присвива око зад лупата и кимва.
— Запомнете. Не искам да се опарите, както аз. — Хелън изважда от куфарчето голямо жълто бижу. — Тази брошка с жълт сапфир е била собственост на кинозвездата Наташа Ренфрю. — Изважда с две ръце искрящо розово сърце на дълга верижка, осеяна с по-дребни диаманти. — Това е седемстотинкаратова берилова огърлица, която е принадлежала на румънската кралица Мария.
Хелън Хувър Бойл вероятно би казала, че в тази купчина бижута живеят духовете на всички, които някога са ги притежавали. На всеки достатъчно богат и успял, за да иска да го покаже. Целият им талант, ум и красота са надживени от тези декоративни боклуци. Всички постижения и успехи, които накитите би трябвало да отразяват, вече са забравени.
С еднакви прически и грим, толкова близо една до друга, двете жени са като сестри. Могат да са майка и дъщеря. Преди и след. Минало и бъдеще.
Разговорът продължава, но аз излизам и се връщам в колата.
— Намери ли я? — пита Мона от задната седалка.
Да, отвръщам аз. Макар че за жената вече няма значение.
Единственото, което можем да й дадем, е бухнала фризура и вероятно херпес.
— Покажи ни песничката — настоява Ойстър. — Дай да видим за какво е цялото това пътуване.
Казвам му, че за нищо на света. Лапам сгънатия лист и започвам да го дъвча. Кракът ме боли, затова събувам обувката си. Продължавам да дъвча. Мона заспива. Аз дъвча. Ойстър поглежда няколкото бурена в канавката.
Гълтам страницата и заспивам.
По-късно, на път към следващия град, към следващата библиотека и може би към следващото гримиране, отново се събуждам. Хелън кара, изминали сме над четиристотин километра.
Стъмва се. Без да отмества поглед от шосето пред нас, тя казва:
— Записвам си всички разходи.
Мона се сепва, почесва се по главата. Хваща с два пръста една обърната мигла и я дръпва рязко. Избърсва пръстите си в дънките и пита:
— Къде ще вечеряме?
Казвам й да закопчае колана си.
Хелън включва фаровете. Разперва пръстите на едната си ръка, без да я вдига от волана, поглежда пръстените си и казва:
— След като намерим „Книгата на сенките“, когато станем най-могъщите хора в целия свят, след като станем безсмъртни и притежаваме всичко на земята и всички ни заобичат, все още ще си ми длъжен с двеста долара за козметика.
Изглежда странно. Нещо с косата й не е наред. Заради обеците е — тежките розови и червени камъни, розови сапфири и червени рубини. Няма ги.
Глава 21
Не е само тази нощ. Просто всички нощи са такива. И в Тексас и в Аризона, Невада, Калифорния, Орегон, Вашингтон, Айдахо и Монтана. Всяка нощ, прекарана на път, е еднаква. Независимо от мястото.
На тъмно всички места изглеждат еднакви.
— Синът ми Патрик не е мъртъв — заявява Хелън Хувър Бойл.
Според съвременната медицина по-мъртъв не може да бъде, мисля си аз, но не казвам нищо.
Хелън кара, а Мона и Ойстър спят на задната седалка. Спят или слухтят. Аз седя отпред. Облегнал съм се на вратата, за да съм колкото се може по-далеч от Хелън. Опрял съм глава на ръката си и слушам, без да я поглеждам.
Хелън говори, без да ме поглежда. И двамата гледаме право напред, към осветения от фаровете асфалт.