Минаваме покрай някое от Големите езера, простиращо се до самия хоризонт. Вътре обаче живеят само ивичести миди и европейски змиорки, твърди Ойстър. Наоколо вони на гниеща риба.
Мона притиска до лицето си възглавничка с ечемик и лавандула. Червено-кафявите татуировки обгръщат пръстите й. Преплетени червени змии и лиани.
Мобилният на Ойстър звъни, той издърпва антената и се обажда:
— Адвокатска кантора „Диймър, Дейвис и Доуп“.
Бърка в носа си, после изважда пръста си и го оглежда.
— Колко време след храненето се появи диарията? — пита по телефона.
Вижда, че го гледам, и размахва пръста си към мен. Хелън също говори по телефона:
— Предишните собственици бяха доволни от дома си. Къщата е хубава.
В местния вестник — „Ери Реджистър-Сентинел“ има обява:
Клиенти на голф клуб „Кънтри хаус“ — Внимание!
Текстът отдолу гласи:
„Получавали ли сте труднолечима стафилококова инфекция от басейна или съблекалните? Ако да, обадете се на следния номер, за да участвате в съдебното преследване срещу виновниците.“
Номерът естествено е на мобилния на Ойстър.
През седемдесетте години на деветнайсети век някой си Спенсър Бейърд решава да се прави на Господ. Убеден бил, че най-евтиният източник на белтъчини за американците е европейският шаран. За двайсет години завъжда шаранчета във всяко кътче на страната. Убеждава стотина собственици на железници да превозват и хвърлят шараните му във всеки водоем, покрай който минават влаковете им. Дори създал специални цистерни, возещи по девет тона вода с шаранчета по всички краища на Северна Америка. Това разказва Ойстър.
Телефонът на Хелън звъни и тя вдига. Бележникът й е отворен до нея.
— И къде точно е Негово кралско величество? — пита и записва някакво име и дата в бележника. — Помолете господин Дрешер да ми изпрати лимоненожълтите смарагдови обеци.
В друг вестник, „Кливланд Хералд-Монитор“, има следната обява:
Клиенти на веригата за дрехи „Апарел дизайн“ — Внимание!
„Ако сте се заразили с херпес по гениталиите при пробване на дрехи, молим, обадете се на следния телефон, за да участвате в съдебно преследване срещу виновниците.“
И отново същият номер, номерът на Ойстър.
През 1890 година, разказва Ойстър, друг умник решил да си играе на Господ. Юджийн Шифелин пуснал шейсет европейски скореца в нюйоркския Сентрал парк. Петдесет години по-късно птиците се били разпространили до Сан Франциско. Днес в Америка има повече от двеста милиона скорци. И всичко това, защото Шифелин искал в Новия свят да има от всички птици, споменати от Шекспир.
По мобилния си Ойстър казва:
— Не, господине, името ви ще се пази в най-строга тайна.
Хелън затваря телефона си, запушва носа и устата си с ръка и мърмори:
— Откъде е тази воня?
Ойстър притиска мобилния до ризата си и отвръща:
— От измрели херинги.
След преустройството на Уеландския канал през 1921 година, за увеличаване на корабопотока покрай Ниагарския водопад, морската минога завладяла всички Големи американски езера. Този паразит смуче кръвта на по-големите риби, на пъстървата и сьомгата, и те умират. Когато хищниците изчезнат, дребните риби се размножават без контрол. Изяждат всичкия планктон, с който се хранят, и измират от глад с милиони.
— Глупави алчни херинги — изсумтява Ойстър. — Не ви ли напомня за друг вид животни?
Продължава с обясненията:
— За да оцелее, видът трябва да се научи сам да контролира числеността си, иначе нещо друго, като болести, глад и война, ще се погрижи за това.
Гласът на Мона звучи приглушено изпод възглавницата:
— Какво им разправяш? Няма да те разберат.
Хелън отваря чантичката си. Изважда лъскава тръбичка. Усилва климатичната инсталация, пръска малко парфюм върху кърпичката си и я притиска до носа си. Пръска и в отворите на климатичната инсталация и пита:
— За утешителната песничка ли става дума?
— Искате да използвате утешителното заклинание за контролиране на числеността? — досещам се аз.
Ойстър се засмива:
— В известен смисъл.
Мона сваля възглавничката и обяснява:
— Става дума за сборника с магии.
— Ако намерим книгата, трябва всички да се възползваме — отбелязва Ойстър, докато набира друг телефонен номер.
Казвам, че трябва да я унищожим.
— След като я прочетем — уточнява Хелън.
По мобилния Ойстър казва:
— Да, ще изчакам. — Обръща се към нас: — Типично. В тази кола сме представителна социална извадка на западното общество.
Според Ойстър „татенцата“ държат цялата власт и не искат нищо да се променя.
Има предвид мен.