Хелън, обяснява той, иска същия свят, но само тя да командва. Всяко поколение иска да е последно. Всяко поколение мрази новите течения в музиката, които не може да разбере. Никой не иска да отстъпи юздите на следващите. Да слуша как любимата му музика звучи в асансьорите. Да чува одата за своята революция, превърната във фон на евтина телевизионна реклама. Да установи, че дрехите и прическите на неговото поколение изведнъж са станали демоде.
— Аз смятам, че трябва всичко, книги и хора, да се изтрие от лицето на земята и да се започне начисто — заявява Ойстър. — Не искам никой да командва.
И може би двамата с Мона да са новите Адам и Ева?
— Не — отвръща той, като отмества един кичур от лицето на Мона. — Ние също трябва да се махнем.
Питам го дали толкова мрази хората, че е готов да убие любимата си. Защо просто не се самоубие?
— Не, аз просто обичам всички еднакво. Растения, животни, хора. Просто не вярвам в голямата илюзия, че можем да продължим да се множим, без да се самоунищожим.
Казвам, че той е предател към своя вид.
— Напротив, аз съм патриот. — Ойстър се заглежда през прозореца. — Това утешително стихче е манна небесна. Защо мислиш, че изобщо е създадено? То може да спаси милиони хора от бавна и мъчителна смърт, от болести, глад, суша, слънчевата радиация, войни, от всичко, към което отиваме.
Хубаво, значи иска да убие себе си и Мона. Ами родителите си? И тях ли ще убие? Ами всички малки деца, които почти не са живели? Ами всички порядъчни трудещи се, които живеят природосъобразно и екологично? Вегетарианците? Те не са ли невинни според неговите разбирания?
— Не става дума за вина и невинност. Динозаврите не са били добри или лоши, просто са измрели.
С такова мислене ще стане като Хитлер. Като Сталин. Сериен убиец. Масов изтребител.
Ойстър закачва едно прозорче със стъклописи в косата на Мона и споделя:
— Иска ми се да знам какво е изтребило динозаврите.
Казвам, че сигурно Господ ги е избил.
Заявявам, че не смятам да пропътувам нито километър повече в компанията на бъдещ масов убиец.
— Ами доктор Сара? — пита Ойстър. — Мамче? Помогни ми в сметките. Колко други е избило татенцето?
— Зашивам устата на рибата си — отвръща Хелън.
При звука от запалката на Ойстър се обръщам и го питам наложително ли е да пуши. Опитвам се да ям.
Той обаче е отворил книгата „Традиционни индиански занаяти“ и я държи над пламъка. След това я изкарва през открехнатия си прозорец, задържа я, докато листата се разгорят, и я пуска навън.
Овсигата обича огъня.
— В книгите се крие толкова зло — споделя той. — Черница трябва да напише сама книгата на духовността си.
Мобилният на Хелън звъни. Мобилният на Ойстър звъни.
Мона въздъхва и се протяга. Остава със затворени очи и Ойстър продължава да чопли косата й. Телефонът му още звъни. Мона завърта глава в скута му и казва:
— Може би в сборника с магии ще има заклинание срещу пренаселването.
Хелън отваря дневника си и записва някакво име и днешна дата. По телефона казва:
— Не си губете времето с медиуми. Веднага можем да обявим къщата за продажба.
— Знаете ли — обажда се Мона, — трябва ни някаква магия за масово скопяване.
— Никой ли тук не се бои от ада? — питам аз.
Ойстър изважда мобилния от торбичката си.
Апаратът още звъни.
Хелън допира мобилния си до гърдите и казва:
— Не си мислете, че правителството не разработва вече някой силно заразен начин за преодоляване на свръхнаселването.
— За да спаси света, Исус Христос е страдал около трийсет и шест часа на кръста — отбелязва Ойстър, а телефонът му продължава да звъни. — Съгласен съм да страдам вечно в ада за същата кауза.
Телефонът му не спира да звъни.
По мобилния си Хелън казва:
— Наистина ли? В спалнята мирише на сяра?
— Вие решете кой е по-добрият спасител — подканя ни Ойстър и вдига телефона си. — Адвокатска кантора „Дънбар, Дънауей и Дуган“…
Глава 27
Представете си пожарът в Чикаго от 1871 година да беше продължил шест месеца, без никой да забележи. Представете си Джонстаунското наводнение от 1889 година или земетресението от 1906-та в Сан Франциско да бяха продължили половин, една, две години, без никой да им обърне внимание.
Селища от дърво, селища в земетръсни райони, селища в тесни долини, всяка епоха създава свои „природни“ бедствия.
Представете си потоп от зеленина в центъра на който и да е голям град, как бавно поглъща сградите.
Сега пиша от Сиатъл. С един ден, седмица, месец закъснение. Кой знае колко изоставаме от събитията. Двамата със Сержанта още преследваме вещици.