След минутка станах и отидох да се изкъпя. Излязох на пръсти, взех си дрехите и затворих безшумно вратата на банята. Влязох в детската стая и целунах Кейтрин по главичката. Опипах пелените й. Слънчевите лъчи проникваха през жълтите завеси. Огряваха играчките и книжките. Тя изглеждаше толкова съвършена.
Чувствах се дяволски щастлив.
На света нямаше по-радостен човек от мен.
Сега карам колата на Хелън, докато тя спи до мен. Минаваме през Охайо, Айова или Айдахо. Мона спи отзад. Розовата коса на Хелън покрива рамото ми. Мона се е изтегнала между цветните си флумастери и скицниците си. Ойстър спи. Това е животът ми сега. За добро или за зло. За радост или за нещастие.
Онова бе последният хубав ден в живота ми. Едва когато се прибрах от работата, разбрах какво е станало.
Джина лежеше в същата поза.
Полицията го нарече постмортално сношение.
Сещам се за Неш.
Кейтрин още лежеше. Отдолу главичката й бе станала морава.
Трупно посиняване. Окислен хемоглобин.
Едва тогава разбрах какво съм сторил.
Тук, от миришещата на кожа голяма кола на Хелън, виждам слънцето, едва показващо се над хоризонта. Всеки ден е като предишния. Спрели сме под едно дърво в квартал с ниски къщи. То е цъфнало — цветовете му се сипеха цяла нощ и залепваха по мокрия от росата автомобил. Колата на Хелън е розова като карнавална платформа, покрита с цветчета, и аз надничам през пролуката между чашелистчетата върху предното стъкло.
Слънчевата светлина, проникваща през този слой от цветчета, е розова.
Спящите Хелън, Мона и Ойстър изглеждат розови.
В едно дворче възрастна двойка обработва цветните лехи около къщата си. Старецът пълни лейката на чешмата. Бабата плеви.
Включвам пейджъра си и той веднага започва да пиука.
Хелън се стряска.
Телефонният номер на пейджъра ми е непознат.
Хелън се изправя и примигва. Поглежда мъничкия лъскав часовник на китката си. На едната й буза има дълбоки червени трапчинки от смарагдовата си обица, върху която е спала. Тя поглежда розовото покритие на стъклата. Пъха розови нокти в косата си и я разрошва.
— Къде сме?
Някои твърдят, че знанието е власт.
Казвам й, че не знам.
Глава 30
Мона застава до мен. Пъха под носа ми лъскава брошура.
— Може ли да отидем на това място? Моля те. Само за два часа. Моля.
На снимките в брошурата, се виждат крещящи от страх хора с вдигнати ръце. Возят се на увеселително влакче. Виждат се хора, които карат картинг на писта, оградена с дървета. Други се въртят на виенско колело. Отгоре пише с големи букви: „Смехоландия, за цялото семейство“
На местата на о-тата има четири усмихнати клоунски лица. Майка, баща, син и дъщеря.
Остават ни още осемдесет и четири книги за обезвреждане. Още няколко десетки библиотеки из цялата страна. След това трябва да намерим сборника. Трябва да възкресяваме хора. Или просто да кастрираме. Или да унищожим цялото човечество, зависи кого ще попитате.
Имаме толкова много да свършим. Да се отчетем пред Господ, както би казала Мона. Просто да се реваншираме.
Карл Маркс би казал, че сме направили всички растения и животни свои врагове, за да оправдаем убийствата си.
В днешния вестник пише, че съпругът на една от манекенките е заподозрян в убийство.
Стоя в кабинката на обществен телефон пред библиотеката в някакво градче, докато вътре Хелън и Ойстър обезвреждат поредната книга.
В слушалката се чува мъжки глас:
— Отдел „Убийства“.
Питам кой е.
— Детектив Бен Дантън, отдел „Убийства“. Кой е?
Полицейски детектив. Мона би го нарекла мой спасител, изпратен отново да ме приобщи към останалата част от човечеството. Това е номерът, който се появява на пейджъра ми през последните два дни.
Мона обръща брошурата и казва:
— Само погледни.
В косата й са вплетени изпотрошени вятърни мелници, железопътни депа и радиорелейни станции.
На брошурата има снимки на усмихнати деца в прегръдките на клоуни. Има родители, които се разхождат хванати за ръце или минават в малки лодки през Тунела на любовта.
— Не е казано, че през цялото пътуване трябва да работим — отбелязва Мона.
Хелън излиза от библиотеката. Мона изтичва към нея, като вика:
— Хелън, господин Стрейтър каза, че може.
Закривам слушалката и възразявам.
Ойстър спира зад Хелън.
Мона размахва брошурата пред лицето й:
— Гледай колко забавно.
— Кой е? — пита детектив Дантън по телефона.
Оправдано е да пожертваш нещастника с шорти на състезателни колички. Оправдано е да пожертваш младата жена с престилка на пиленца. Да не им кажеш истината и да ги оставиш да страдат. Оправдано е да пожертваш вдовеца на някоя манекенка. Но да пожертвам себе си за спасяването на милиони хора, това вече е друга работа.