Представям се по телефона.
— Господин Стрейтър, бихме искали да дойдете, за да отговорите на някои въпроси.
За какво?
— Предпочитам да ви кажа лично.
Питам дали е свързано със смъртен случай.
— Кога можете да дойдете?
Питам дали е свързано със серия смъртни случаи без видима причина.
— Колкото по-скоро дойдете, толкова по-добре.
Питам дали е, защото една от жертвите живееше над мен, а други трима са мои редактори.
— Не е ли логично?
Питам дали е, защото съм се разминал с още три от жертвите на улицата, миг преди да умрат.
— Това е ново за мен.
Питам дали е, защото съм стоял на няколко крачки от младежа с бакенбардите, който умря в бара на Трето авеню.
— Аха. Имате предвид Марти Латанци.
Питам дали е, защото всички мъртви манекенки са имали следи от постмортално сношение, също като жена ми преди двайсет години. И без съмнение има видеозапис как разговарям с библиотекар на име Саймън, секунди преди да падне мъртъв.
Чувам скърцане на молив от другата страна на линията.
В помещението някой друг казва:
— Дръж го на телефона.
Питам дали наистина смятат да ме арестуват по подозрение в убийство.
Детектив Дантън предупреждава:
— Не ни принуждавайте да вадим разрешение за задържане.
Толкова хора умират, а нищо не се променя.
Детектив Дантън, казвам аз, бихте ли ми казали къде се намирате в момента?
Камъни, дърво, тояги, костите ти ще строшат, ето че словата благи, идват за пореден път. Внезапно като писък утешителната песен преминава през главата ми и връзката прекъсва.
Току-що убих спасителя си. Детектив Бен Дантън. Вече нищо не може да ме приобщи към човечеството.
Градивно разрушение.
Ойстър изважда пластмасовата си запалка и я разтръсква. Подава я на Хелън, която вади сгънат лист от чантичката си. Запалва страница 27 и я задържа над уличния канал.
Докато Мона чете брошурата, Хелън поднася горящия лист към нея. Снимките на щастливи, усмихнати семейства пламват; Мона изпищява и ги изпуска. Все още стискайки горящата страница, Хелън изритва горящите семейства в канала. Пламъците в ръката й се усилват, трептят от вятъра и пушат.
По някаква причина се сещам за Неш и горящия фитил от салфетка.
— Мразя забавленията — отсича Хелън.
Със свободната си ръка изважда ключовете си и ми ги подава, като подрънква с тях.
Тогава се случва. Ойстър стиска Хелън през врата, прави й заден ключ с лакът. Толкова бързо, че тя загубва равновесие и разперва ръце. Той хваща пламтящия лист. Утешителното стихотворение.
Хелън се отпуска на колене, изпищява тихо и пада в канавката, като още стиска ключовете от колата.
Ойстър удря горящата страница в бедрото си. Стиска я с две ръце и очите му се движат трескаво наляво-надясно, докато чете стиховете, преди огънят да ги погълне отдолу нагоре.
Пламъците достигат ръцете му, той изпуска листа и изкрещява:
— Не!
Пъха пръстите си в устата.
Мона се отдръпва и запушва ушите си с ръце. Стиска очи.
Хелън се изправя на четири крака в канавката, до горящите семейства, и поглежда Ойстър. Той може да се смята за мъртъв. Прическата на Хелън се е развалила и няколко розови кичура висят над очите й. Чорапогащите й са скъсани, коленете й кървят.
— Не го убивай! — пищи Мона. — Не го убивай, моля те! Не го убивай!
Ойстър пада на колене се опитва да хване горящия лист.
Бавно, като часовата стрелка на часовника, Хелън се изправя. Лицето й е червено. Не червено като бирмански рубин. По-скоро като кръвта, която тече по коленете й.
Ойстър е коленичил. Хелън стои надвесена над него. Мона притиска ушите си и стиска клепачи. Ойстър рови в пепелта. Хелън е окървавена. Аз все още гледам от телефонната кабина, а от покрива на библиотеката излита ято скорци.
Ойстър — лошият, жесток син, когото Хелън можеше да има.
Всичко е борба за власт.
— Хайде — изкрещява Ойстър и вдига лице към Хелън; по устните му се изписва лека усмивка. — Убила си истинския си син. Сега можеш да убиеш и мен.
Тогава се случва. Хелън го удря през лицето, като одрасква бузите му с ключовете си. След миг от раните потича кръв.
Поредният белязан паразит. Като осакатен гардероб, надживял собственика си.
Хелън вдига очи от Ойстър към прелитащите над главите ни скорци и една по една птиците падат. Черните им пера проблясват със синкави оттенъци. Мъртвите им очи са като черни мъниста. Ойстър се хваща за лицето с две ръце и през пръстите му потича кръв. Хелън гледа към небето, лъскавите черни телца падат със свистене и се търкалят по бетона.