Тя носи само няколко големи пръстена, така че не боли, колкото може би предполагате.
Карнавалните въртележки прорязват въздуха около нас, диамантено бели, смарагдово зелени, рубинено червени светлини, тюркоазно и сапфирено сини, жълти като цитрини, оранжеви като кехлибар. От високоговорителите, монтирани на стълбове навсякъде около нас, гърми рок.
Тия роко-холици. Тия тихо-фоби.
Питам Хелън кога за последно се е качвала на виенско колело.
Навсякъде около нас има мъже и жени, хванати за ръце, целуват се. Пъхат си едни на други в устата розов захарен памук. Вървят притиснати и всеки е пъхнал едната си ръка в задния джоб на дънките на партньора си.
Като наблюдава тълпата, Хелън пита:
— Не ме разбирай погрешно, но кога за последно си го правил?
Какво да съм правил за последно?
— Знаеш какво имам предвид.
Не знам дали последният път се брои, но трябва да е било преди почти осемнайсет години.
Хелън се усмихва:
— Нищо чудно, че ходиш толкова смешно. От последния ни път с Джон са минали повече от двайсет години.
На земята, сред прахта и дървените стърготини се въргаля смачкана страница от вестник. Има обява на три колони:
Клиенти на агенция за недвижими имоти „Хелън Бойл“ — Внимание!
„Ако са ви продали къща с призраци, молим, обадете се на следния телефонен номер, за да участвате в съдебното преследване срещу виновниците.“
Отдолу е телефонният номер на Ойстър. Питам Хелън защо му е разказала за това.
Тя поглежда вестника. Стъпква го в калта с розовата си обувка и отговаря:
— По същата причина, поради която не го убих. Понякога е голям симпатяга.
До обявата е покритата с кал снимка на поредната мъртва манекенка.
Хелън поглежда виенското колело, пръстен от червени и бели флуоресцентни светлини със седалки, пълни с хора, и отбелязва:
— Не изглежда зле.
Колелото спира и седалките се полюляват на едно място. Двамата с Хелън сядаме на меките възглавнички и един служител слага предпазните ни пречки. Отдръпва се и натиска един лост на големия дизелов двигател. Виенското колело се завърта, сякаш тръгва назад, и ни издига в мрака.
На половината път към тъмното небе колелото спира. Седалките ни се залюляват и Хелън стиска предпазната пречка. Един диамантен пръстен се изплъзва от пръста й, проблясва под ярката светлина, прелита покрай лампичките и лицата на веселящите се хора и пада в двигателя.
— Е — отбелязва Хелън, — струваше около трийсет и пет хиляди долара.
Не споря. Това все пак беше диамант.
Хелън казва, че точно това е проблемът. Диамантът е най-твърдото вещество на земята, но въпреки това е крехък. Може да издържи постоянен натиск, но внезапен удар го превръща в прах.
Мона дотичва отдолу, застава под нас и ни маха с две ръце. Подскача на място и крещи:
— Юхууу! Давай, Хелън!
Колелото потреперва и отново се завърта. Седалката се накланя и чантичката на Хелън започва да се изплъзва от ръцете й, но тя я хваща. Сивият камък още е вътре. Подаръкът от вещерското сборище на Ойстър. Вместо чантичката дневникът й се изхлузва от седалката, отваря се във въздуха и пада в дървените стърготини. Мона изтичва и го взима.
Удря бележника в бедрото си, за да го изтупа, после ни помахва, за да видим, че всичко е наред.
— Слава Богу, че е Мона — измърморва Хелън.
Съобщавам й, че Мона ми е издала, че иска да ме убие.
— На мен ми каза, че ти искаш да ме убиеш — контрира тя.
Споглеждаме се.
Да, съгласявам се, слава Богу, че е Мона.
— Искам карамелизирани пуканки — заявява Хелън. На земята, която все повече се отдалечава, Мона преглежда бележника. За всеки ден е записана по някоя жертва на политическо убийство.
Поглеждаме нагоре, издигаме се над цветните светлини и се приближаваме към звездите. Веднъж Мона ми каза, че те са най-хубавото нещо в живота. В отвъдния свят, където отиваме след смъртта, нямало звезди.
Представете си необятния космос, невъобразимия студ и абсолютното безмълвие. Тишината е достатъчна награда.
Казвам на Хелън, че трябва да се върна у дома и да разчистя някои сметки. Трябва да го свърша скоро, преди положението да се влоши.
Мъртвите манекенки. Неш. Полицията. Всичко. Как се е добрал до утешителната магия, нямам ни най-малка представа.
Издигаме се все по-нависоко, по-далеч от миризмите, далеч от бръмченето на дизелови генератори. Издигаме се в тишината и студа. Мона, зачетена в бележника, все повече се смалява. Цялата тълпа, с всичките им пари, лакти и каубойски ботуши, се смалява. Будките за закуски и походните тоалетни се смаляват. Писъците и рок музиката отслабват.