— Жена ти е била много красива.
Да, красива беше.
Пръстите на Хелън, жълтото й костюмче, резбованото й, лакирано антикварно бюро, всичко е изцапано в червено и мораво от йод и зелев сок. Петната миришат на амоняк и оцет. Тя приближава ултравиолетовата лампа към страницата и продължава да чете древните писания.
— Тук има магия за летене — обявява. — А някоя от тези трябва да е любовно заклинание. — Всичко около нея мирише на пръдня заради киселото зеле и на пикня от амоняка. — Утешителната магия, ето я тук. На древнозулуски.
В приемната Мона говори по телефона.
Хелън ме хваща за ръката и ме бута назад. Отстъпвам една крачка.
— Гледай.
Тя притиска длани до слепоочията си и затваря очи.
Питам я какво трябва да стане.
Мона затваря телефона.
Сборникът на бюрото на Хелън се помества. Кориците се повдигат. Книгата започва да се затваря, после пак се отваря, затваря се, отваря се, все по-бързо, и накрая се вдига. Със затворени очи, Хелън безшумно мърда устни. Книгата се издига към тавана като лъскав черен скорец.
Радиостанцията изпращява:
— Кола седемнайсет. Моля, отидете в агенцията за недвижими имоти „Хелън Бойл“ на „Уийдън авеню“ 5680 и задръжте възрастния мъж, което е там, за справка…
Сборникът се стоварва с трясък на бюрото. Йод, амоняк, оцет и зелев сок се разплискват навсякъде. Документи и книги се разпиляват по пода.
Хелън изкрещява:
— Мона!
Моля я да не я убива. Само да не я убива.
Хелън ме стиска за ръката с нацапаните си пръсти и прошепва:
— Помниш ли къде се видяхме за първи път? Чакай ме там довечера.
В апартамента ми цялата касетка на телефонния секретар е изразходена. Пощенската ми кутия е толкова затлачена с квитанции, че трябва да я отпушвам с нож.
На кухненската маса има почти готов търговски център. Дори без картинката на кутията можеш да познаеш какво е по големите паркинги. Стените са завършени. Прозорците и вратите са натрупани от едната страна. Частите за покрива и големите климатични инсталации са още в кутията. Дръвчетата и храстите още са запечатани в найлоново пликче.
През стените на апартамента не се чува нищо. Няма никого. След многото седмици с Хелън и Мона вече съм забравил какво блаженство е тишината.
Включвам телевизора. Дават черно-бяла комедия за някакъв човек, който се преродил като магаре. Мисията му е да научи някого на нещо. Да спаси душата му. Човешки дух в магарешко тяло.
Пейджърът ми отново пиука. Полицията, моите спасители, ме преследват, за да избавят душата ми.
Хрумва ми, че при такъв интерес някой би трябвало да наблюдава апартамента ми.
По пода са разпилени частите от стъпкана дъскорезница. Потрошените руини на гара, оцапани със засъхнала кръв. Около тях е разхвърлян стоматологичен център, разтрошен на стотици парчета. Смачкан самолетен хангар. Разритан фериботен терминал. Кървавите развалини на всичко, което с толкова труд съм сглобявал, са разпилени и хрущят под обувките ми. Останките от нормалния ми живот.
Включвам радиото до леглото. Сядам с кръстосани крака на пода и започвам да събирам остатъците от бензиностанции, погребални агенции, павилиони за сандвичи и католически манастири. Събирам на купчина покритите със засъхнала кръв и прах чаркове, а по радиото свирят суинг. Пускат келтска песен, рап и индийски ситар. Пред мен са натрупани частите за санаториуми и открити киносалони, за житни силози и петролни рафинерии. По радиото пускат електронна музика, реге и валс. Пред мен са струпани развалините на катедрали, затвори и казарми.
С четчицата и малко лепило сглобявам комини, капандури, куполи и минарета. Римски акведукти се преливат с къщи ар деко, пушални за опиум, барове от Дивия запад, увеселителни влакчета, малки градски библиотеки, работнически общежития и университетски аули.
След толкова седмици с Хелън и Мона вече съм забравил колко важно е да изпипваш детайлите.
На компютъра ми са нахвърляни черновата на статия за внезапната бебешка смърт. Последната от поредицата. Статия, която родителите, бабите и дядовците ще четат със страх, но ще се боят да пропуснат. Всъщност няма нищо ново. Идеята е да се покаже как се справят хората. Животът продължава. Можем да покажем неизчерпаемият източник на вътрешна сила и състрадание, който откриват тези хора. Нещо в тоя дух.
За синдрома на внезапната смърт се знае само, че няма зависимост. Бебето може да умре в ръцете на майка си.
Статията е незавършена.
Най-добрият начин да пропилееш живота си е да си водиш записки. Най-лесният начин да не го изживееш е просто да гледаш. Да търсиш детайлите. Да отразяваш. Да не се намесваш. Нека Големият брат да си пее и танцува вместо теб. Бъди репортер. Добър свидетел. Благодарен член на публиката.