— Адвокатска кантора „Доланд, Димс и Дорн“.
Всичко е борба за власт.
Аз обаче обичам Хелън.
— Не. — Мона поглежда Ойстър. — Само си мислиш, че я обичаш. Тя те мами.
Да, но това все пак е любов.
— Познавам Хелън отдавна. — Мона скръства ръце и поглежда часовника си. — Това не е любов. Това е хубава, сладка магия, която те превръща в роб.
Глава 39
Специалистите по бит и култура на древна Гърция твърдят, че в античността хората не са приемали мислите си за своя собственост. Когато им хрумнело нещо, смятали, че някой бог им заповядва. Аполон им нареждал да бъдат смели.
Атина ги принуждавала да се влюбят.
Сега човек чува реклама за чипс със сирене и тича да купува.
Между радиото, телевизията и магиите на Хелън Хувър Бойл вече сам не знам какво искам. Нямам представа дали това все още съм аз.
Вечерта Хелън ме закарва в големия склад за антики, където е обезобразила толкова много мебели. Тъмно е и складът е заключен, но тя допира длан до ключалката, набързо изрецитирва нещо и вратата се отваря. Алармата против крадци не се включва. Навлизаме дълбоко в лабиринта от мебели, над нас висят тъмни полилеи без крушки. През високите прозорци прониква лунна светлина.
— Виж колко е лесно — казва Хелън. — Можем да направим всичко.
Не, възразявам аз, тя може да направи всичко.
— Още ли ме обичаш? — пита тя.
Ако тя иска, може би. Не знам. Ако тя каже.
Хелън поглежда към тежките полилеи, висящи кафези от позлатен метал и кристали, и пита:
— Имаш ли време за едно бързо.
Отвръщам, че нямам избор.
Вече не знам разликата между онова, което искам, и онова, което ми е наложено да желая.
Говоря за свободната воля. Наистина ли имаме такава, или Господ управлява всичките ни действия, мисли и желания? Имаме ли свободна воля, или средствата за масова информация диктуват копнежите и стремленията ни от самото ни раждане? Свободен ли съм, или съм във властта на магията на Хелън?
Хелън спира пред дъбов гардероб в стил „Реджънси“ с огромно огледало на вратата, гали дърворезбите и предлага:
— Стани безсмъртен с мен.
Както тези мебели да се прераждаме безспир и да гледаме как всички, които ни обичат, умират. Да станем паразити. Като тези гардероби. Двамата с Хелън, хлебарките на човешката цивилизация.
Огледалото носи драскотина от диаманта на Хелън. От времето, когато тя мразеше тези безсмъртни боклуци.
Представете си безсмъртие, в което дори петдесетгодишен брак изглежда като секс за една нощ. Представете си как около вас различни модни стилове възникват и изчезват. Представете си как век след век светът става все по-пренаселен и мизерен. Представете си как всяко столетие сменяте религии, жилища, начини на хранене, докато всичко загубва значение. Представете си да обикаляте света, докато се отегчите до смърт. Представете си емоциите си, любовта и омразата, съперничествата и победите си да се повтарят безспир, докато животът не се превърне в безкраен мелодраматичен сериал. Докато започнете да гледате на раждането и смъртта на другите със същото равнодушие, с което откъсвате цвете за букет.
Казвам на Хелън, че според мен вече сме безсмъртни.
— Имам тази власт — уверява ме тя. — Изважда от чантичката си лист хартия и го разгъва. — Знаеш ли как можеш да видиш бъдещето си?
Вече не знам какво знам. Не знам кое е истина. Съмнявам се, че изобщо знам нещо. Подканвам я да ми разкаже.
Хелън сваля копринения шал от врата си и избърсва голямото огледало. Вратата на гардероба е в стил „Реджънси“ с дърворезби от маслиново дърво и позлата от Втората империя, ако вярваме на табелката.
— Намазваш огледалото с масло, произнасяш заклинанието и можеш да видиш бъдещето.
Бъдещето е супер. Полета с овсига. Храсталаци от кудзу. Нилски костур в реките.
В момента не съм сигурен, че разбирам настоящето.
Хелън вдига листа и започва да чете. Чете бързо, с монотонен глас както при заклинанието за летене. Сваля листа и казва:
— Огледало, огледало на стената, покажи ни бъдещето с любовта и магическите ни сили.
Магическите й сили.
— Тази част с „огледало, огледало“ аз я измислих — гордо заявява Хелън; хваща ме за ръката и я стиска, но аз не реагирам. — Опитах заклинанието в кантората с огледалцето от козметичния ми комплект. Беше все едно гледащ телевизия под микроскоп.
В огледалото отраженията ни избледняват, цветовете се размиват и всичко става сиво.
— Покажи ни, покажи ни общото ни бъдеще.
В посивялото огледало се появяват силуети. Нови форми и цветове.
— Ето, това сме ние. Отново сме млади. Това също мога да го направя. Изглеждаш като на снимката във вестника. Снимката от сватбата ти.