Всичко е толкова размазано. Не знам какво виждам.
— Гледай. — Хелън кимва към огледалото. — Управляваме света. Създаваме нова династия.
„Но кога ще се наситим?“ — чувам гласа на Ойстър, като от поученията му за пренаселването.
Власт, пари, храна, секс, любов. Можем ли някога да се наситим, или колкото повече получаваме, толкова повече ще искаме?
В размазания образ на бъдещето не мога да различа нищо. Не мога да го разгранича от настоящето. Виждам все повече проблеми, все по-многобройно население. Все по-малко биоразнообразие. Повече страдания.
— Ще останем заедно завинаги — уверява ме Хелън. Щом така иска, аз съм съгласен.
— Какво значи това?
Значи каквото тя иска да значи, отговарям й аз. Сега тя дърпа конците. Тя посява семето си. Колонизира ума ми. Окупира мозъка ми. Масмедиите и цивилизацията са като мухи, които снасят яйцата си под кожата ми. Големият брат ме засява с копнеж.
Наистина ли искам да имам голям дом, мощна кола, да се чукам с хиляди красавици? Наистина ли го искам? Или някой ми втълпява, че трябва да ги желая?
Нима това е по-добро от онова, което вече имам? Или просто съм научен да съм винаги недоволен? Дали не съм омагьосан никога да не се наситя?
Сивите силуети в огледалото се размазват, смесват се, може да са всичко. Независимо какво бъдеще ме очаква, аз все ще съм разочарован от него.
Хелън хваща другата ми ръка. Дърпа ме към себе си.
— Погледни ме. Какво говорихте с Мона?
Казвам да прави каквото ще. Аз не искам повече да ме използва.
Над нас полилеите са посребрени от лунната светлина.
— Какво ти е наприказвала Мона?
Започвам да броя: 1, 2, 3…
— Не го прави. Обичам те. — Хелън ме стиска за ръцете. — Не ме изоставяй.
Броя: 4, 5, 6…
— Същият си като съпруга ми. Аз просто искам да те направя щастлив.
Лесно е, казвам аз, просто може да ми направи магия за щастие.
— Няма такава магия — уведомява ме тя. — За това се използват наркотици.
Казвам й, че не искам да правя света по-лош. Искам само да оправя кашата, която забъркахме. Пренаселването. Околната среда. Утешителната магия. Заклинанието, което почерни живота ми, би трябвало да оправи всичко.
— Можем да го направим — възкликва Хелън. — С други магии.
Магии за оправяне на кашата, забъркана от други магии за оправяне на кашата от други магии. Така животът ни ще се влошава по неподозирани начини. Такова бъдеще виждам аз в огледалото.
Господин Юджийн Шифлин и неговите скорци, Спенсър Бейърд и неговите шарани, историята е пълна с интелигентни хора, които са искали да поправят света, а само са го разваляли.
Искам да изгоря сборника.
Казвам й какво говорихме с Мона. Как смята, че Хелън ме е омагьосала, за да ме превърне в свой безсмъртен сексуален роб.
— Мона лъже — отсича Хелън.
Откъде мога да съм сигурен? На кого да вярвам?
Сивата мазня в огледалото — може би не виждам нищо ясно, защото нищо не ми е ясно.
Хелън пуска ръцете ми. Махва към гардероба „Реджънси“, бюрата от основаването на федерацията и италианските ренесансови шкафове.
— Значи, ако действителността е магия и ти всъщност не искаш онова, което си мислиш, че искаш… — Тя приближава лице до моето и добавя: — Ако нямаш свободна воля. Ако не знаеш онова, което знаеш. Ако не обичаш онзи, когото само си мислиш, че обичаш… Какво ти остава в живота?
Нищо.
Умълчаваме се, заобиколени от мебели.
Представи си открития космос, невероятния студ и тишина, където те очакват жената и детето ти.
Моля я да ми даде мобилния си.
Сивите силуети още се въртят в огледалото. Хелън отваря чантичката си и ми подава мобилния.
Набирам 911.
— Полиция, пожарна или бърза помощ? — пита ме женски глас.
Искам бърза помощ.
— Къде се намирате?
Казвам й адреса на бара на Трето, където се срещахме с Неш, бара до болницата.
— От какво се оплаква пострадалият?
Четирийсет професионални клакьорки са получили топлинен удар. Женски волейболен отбор се нуждае от дишане уста в уста. Екип от манекенки имат нужда от преглед на гърдите. Казвам й, ако имат санитар на име Джон Неш, да изпратят него. Ако не могат да го открият, да не се занимават.
Хелън взима мобилния от ръката ми. Поглежда ме и примигва няколко пъти.
— Какво си намислил?
Казвам й, че единствената свобода, която ми остава, е да правя онова, което не искам. Да спра Неш. Да се предам на полицията. Да понеса наказанието си.
Трябва да се опълча срещу себе си.
Да действам противно на желанията си. Да правя онова, от което най-много се боя.