Краката ми поддават и аз падам на три степени: първо задникът, после гърбът и накрая главата.
Внезапно като оригване, като кихавица, като прозявка, утешителната песничка преминава през ума ми. Барутният погреб на всичките ми неразрешени проблеми никога не ме е разочаровал.
Погледът ми отново се прояснява. Лежа по гръб на пода и виждам кълба сивкав дим, издигащи се към тавана. Лицето на мъртвия готвач още цвърчи на скарата.
Неш изпуска картичката на масата. Очите му се завъртат. Раменете му се отпускат и главата му пада в купичката с лют сос. Навсякъде се разпръскват червени капки. Едрото му тяло с бяла униформа се стоварва на пода до мен. Очите му се втренчват в моите. Лицето му е омазано с червен сос. Опашката му, малката черна палма на темето му, увисва вяло над бузите и челото му.
Той е спасен, но не и аз.
Тежкият дим се спуска около мен, скарата цвърчи и съска. Вдигам картичката на Неш и я запалвам на свещта.
Запищява аларма, противопожарната инсталация, толкова силно, че не чувам собствените си мисли. Сякаш някога съм можел да мисля. Звукът заглушава мислите ми. Големият брат. Заема съзнанието ми като окупационна войска. Сядам и зачаквам полицията да дойде да ме спаси. Да ме изпрати на Господ и да ме приобщи отново към човечеството. Сирената вие и шумът поглъща всичко. Чувствам се щастлив.
Глава 41
Това става, след като полицията ми прочете правата. След като ми сложиха белезници и ме закараха в участъка. След като първият полицай дойде на местопрестъплението, погледна труповете и възкликна:
— Мили Боже всемогъщи!
След като санитарите свалиха мъртвия готвач от скарата, погледнаха лицето му и се изповръщаха в собствените си събрани длани. Става, след като ми дадоха да телефонирам и се обадих на Хелън да й кажа, че съжалявам, но вече връщане няма. Че съм арестуван.
— Не се тревожи — успокои ме тя. — Ще те измъкна.
След това ми взеха отпечатъци и ме снимаха. Конфискуваха портфейла, ключовете и часовника ми. Прибраха дрехите ми, кафявото сако и синята вратовръзка, в найлонов плик и го маркираха с новия ми номер на арестант. Чисто гол, ме заведоха през студен бетонен коридор в студена бетонна стая. Там ме оставиха сам с як, късо подстриган полицай с ръце като ръкавици за бейзбол. Сами в стая с голо бюро, плика с дрехите ми и бурканче вазелин.
След като оставам сам с този побелял стар вол, той си слага гумени ръкавици и нарежда:
— Моля, обърнете се към стената, наведете се и разтворете бузи.
Какво?
Великанът пъха два пръста във вазелина и се намръщва:
— Претърсване на телесните кухини. Обърнете се. Започвам да броя: 1, 2, 3…
И се обръщам. Навеждам се. Хващам се за задника и го разтварям.
И броя: 4, 5, 6…
Аз съм пропаднал тип. Като Валтрауд Вагнер, Джефри Дамър и Тед Бънди. Аз съм сериен убиец и така започва наказанието ми. Доказателство за свободната ми воля. Това е пътят ми към спасението.
Полицаят обяснява:
— Стандартна процедура за всички особено опасни арестанти.
Броя: 7, 8, 9…
Полицаят изръмжава:
— Ще почувствате лек натиск, затова се отпуснете. Броя: 10, 11, 12…
И… мамка му.
Мамка му!
— Отпуснете се.
Мамка му. Мамка му. Мамка му. Мамка му. Мамка му!
Болката е по-силна, отколкото когато Мона ми бърникаше в крака с нагорещените пинсети. По-силна е, отколкото когато промиваше раните ми със спирт. Стискам задника и зъбите си и между краката ми потича пот. Потта от челото ми капе от носа ми. Дъхът ми секва. Капките падат на пода между разкрачените ми боси крака.
Нещо дебело и кораво прониква дълбоко в мен и чувам ужасния глас на ченгето:
— Да, отпусни се, приятел.
Броя: 12, 13…
Проникването спира. Дебелото, кораво нещо се измъква бавно и почти излиза. Изведнъж спира и отново влиза. Бавно като малката стрелка на часовника, след това по-бързо намазаните с вазелин пръсти на ченгето проникват в мен, отново излизат, проникват, излизат.
И на самото ми ухо хрипливият, старчески глас на ченгето пита:
— Хей, приятел, имаш ли време за едно бързо?
Цялото ми тяло се сгърчва.
— Уха, много се стегна.
Умолявам го да престане. Казвам му, че няма представа какво мога да направя. Мога да го убия. Моля го да спре.
— Пусни ме да ти сваля белезниците. Това съм аз, Хелън.
Хелън ли?
— Хелън Хувър Бойл. Помниш ли ме? — казва ченгето. — Преди две нощи ти правеше приблизително същото с мен под полилея.
Хелън?
Дебелото, кораво нещо прониква по-дълбоко в мен.
— Това се нарича магия за вселяване — обяснява полицаят. — Преведох я само преди няколко часа. Набутала съм полицай не знам си кой в дълбокото му подсъзнание. Сега аз управлявам тялото му.