— Не искам да живея като преди, както когато още не те познавах. — Изтрива кръвта от ръката си в полата. — Дори с цялата власт на света.
Казвам, че трябва да я заведа в болница.
Хелън се усмихва с окървавена уста:
— Това е болница.
Нямало нищо лично. Просто имала нужда от някого до себе си. Дори да съживи Патрик, не искала да почерни живота му с утешителната магия. Дори да изживее живота си сам-самичка, не иска Патрик никога да има тази власт.
— Погледни го — казва и погалва сивкавото стъкло. — Толкова е съвършен.
Преглъща — кръв, изпочупени диаманти и зъби — и прави ужасна физиономия. Хваща се за корема и се обляга на металната врата до сивото прозорче. По стъклото се стичат кръв и кондензирана вода.
С трепереща ръка Хелън отваря чантичката си и изважда червило. Допира го до устните си и то се оцапва с кръв.
Тя казва, че е изключила криогенератора. Прекъснала е алармата и резервното захранване. Иска да умре с Патрик.
Иска да сложи край сега. На утешителното заклинание. На властта. На самотата. Иска да унищожи всички скъпоценни камъни, от които хората очакват, че ще ги спасят. Всички боклуци, които надживяват таланта, интелекта и красотата. Всички декоративни дрънкулки, които остават от постиженията и успехите. Иска да унищожи всички красиви паразити, които надживяват гостоприемниците си.
Чантичката й пада. Сивият камък се изтърколва отвътре. По някаква причина това ми навява мисли за Ойстър.
Хелън се оригва. Изважда кърпичка, вдига я пред устата си и изплюва кръв и натрошени смарагди. В устата й се вижда парче откъснато месо, във венците й за забити остри парчета от розови сапфири и оранжеви берили. В небцето й има отломки от пурпурни спинели. В езика й са забити натрошени черни диаманти.
Хелън се усмихва:
— Искам да бъда със семейството си.
Смачква кървавата кърпичка и я пъхва в ръкава си. Обеците, герданите и пръстените й ги няма.
Костюмчето й е с неопределен цвят. Похабено.
— Моля те — казва тя. — Прегърни ме.
Зад сивото прозорче, свито върху бяла пластмасова възглавничка лежи съвършено бебе. Единият му палец е в устата. Съвършено и бледо като лед.
Прегръщам Хелън и тя присвива очи.
Краката й се подкосяват и аз внимателно я отпускам на пода. Хелън Хувър Бойл затваря очи и казва:
— Благодаря, господин Стрейтър.
Разбивам със сивия камък студеното сиво прозорче. С окървавени ръце вдигам Патрик и го слагам в ръцете на Хелън. Прегръщам я.
Моята кръв се смесва с нейната.
Хелън затваря очи и отпуска глава в скута ми. Усмихва се:
— Не ти ли се стори твърде голямо съвпадение, че Мона откри сборника?
Отваря очи и ми се хили:
— Не е ли твърде невероятно да пътуваме през цялото време с книгата, без да знаем, че търсим точно нея?
Хелън държи Патрик в прегръдките си. Изведнъж вдига ръка и ме ощипва по бузата. Поглежда ме и се усмихва с половин уста, пълна с кръв и зелена слуз. Смигва ми и казва:
— Метнах те, татенце!
Цялото ми тяло се разтриса и се облива в пот.
— Наистина ли повярва, че мамчето ще те остави така? Че ще се лиши от скъпоценните си бижута? Че ще размрази това парче месо? — Хелън се разсмива и от устата й потичат кръв и препарат за канали. — Наистина ли повярва, че мамчето ще сдъвче шибаните си диаманти само защото не я обичаш?
Ойстър?
— От плът и кръв — потвърждава Хелън, или по-скоро Ойстър с устата на Хелън, с гласа й. — Е, по-скоро от плътта и кръвта на госпожа Бойл, но мога да се обзаложа, че и ти си се пъхал в нея.
Хелън вдига Патрик. Детето е студено и бледо като порцелан. Замразено и крехко като стъкло.
Тя го хвърля върху металния шкаф и то издрънчава на пода. Патрик. Едната му замразена ръка се отчупва. Патрик. Тялото му се завърта, удря се в ъгъла на шкафа и краката му се откъсват. Патрик. Осакатеният труп, като счупена кукла, се блъска в стената и главата му се цепва.
Хелън ми намига:
— Хайде, татенце. Много се ласкаеш.
Казвам му да върви по дяволите.
Ойстър е окупирал тялото на Хелън като вражеска войска. Както Хелън бе заела тялото на Сержанта. Както миналото, медиите, целият свят завладяват съзнанието ти.
Хелън казва, Ойстър казва с устата на Хелън:
— Мона знаеше за сборника от седмици. Позна го още щом видя дневника на мамчето. Просто не можеше да го преведе. Аз разбирам от музика. Мона… е, тя от нищо не разбира.
Ойстър продължава с гласа на Хелън:
— Днес Мона се събудила с розови нокти в някакъв козметичен салон. Нахлула в кантората и заварила госпожа Бойл по очи върху бюрото си, сякаш е изпаднала в кома.