Хелън потреперва и се хваща за корема.
— Пред нея бил сборникът, отворен на някаква магия за вселяване. Всички магии били преведени. Господ да благослови мамчето, че решава толкова кръстословици. Тя сигурно е някъде наблизо и е бясна.
Ойстър добавя през устата на Хелън:
— Предай й много поздрави.
Като крехка бледа статуетка замразеното бебе лежи счупено сред натрошените скъпоценности, отчупен пръст тук, откъснатите крака там, разбитата глава.
Питам го дали сега двамата с Мона смятат да избият всички и да станат като Адам и Ева.
— Не всички — отвръща Хелън. — Ще имаме нужда от роби.
С кървавите ръце тя вдига полата си и се стиска между краката.
— Може би двамата с мамчето ще имате време за едно бързо, преди съвсем да се вкочаняса.
Вдигам Хелън от скута си.
Тялото ме боли повече от възпаления крак преди.
Хелън леко изпищява и се отпуска на пода. Свива се сред разбитите скъпоценности и парчетата от Патрик и промълвява:
— Карл?
Вдига ръка на устата си и опипва парченцата от камъни, забити в плътта й.
— Карл? Карл, къде съм?
Вижда металния шкаф, счупеното сиво стъкло. Вижда бледите ръчички, после краката. Главата.
— Не.
От устата й пръска кръв, но тя повтаря:
— Не! Не! Не!
И запълзява по острите разноцветни отломки. Говорът й е завалян от счупените зъби. Тя събира парчетата от тялото. Хлипаща, омазана със слуз и кръв, притиска до себе си натрошените човешки отломки сред вонящата стая. Ръцете и крачетата, осакатаеното тяло и пукнатата глава. Притиска ги до гърдите си и закрещява:
— Ох, Патрик! Пати!
Пищи:
— Ох, моят Пати-Пат-Пат! Не!
Целува цепнатата синкава глава, притиска я до гърдите си и нарежда:
— Какво става? Карл, помогни ми.
Втренчва се в мен, но силна болка я прерязва и тя се привива на две. Тогава вижда празната бутилка от препарат за канали.
— За бога, Карл, помогни ми. — Притиска детето до гърдите си и го залюлява. — Боже, моля те, кажи ми как стигнах дотук!
Приближавам се. Прегръщам я и й казвам, че отначало новият собственик се преструва, че досега не е обръщал внимание на пода в хола. Изобщо не го е поглеждал. Нито при първия оглед на къщата. Нито когато агентът им е показал стаята. Нито когато са измерили помещението и са обяснили на хамалите къде да сложат дивана, пианото и всичките им вещи. Не, винаги са минавали транзит и никога не са поглеждали пода. Така се преструва.
Хелън свежда глава над Патрик. От устата й тече кръв. Ръцете й се отпускат и по пода се разпръсват откъснати детски пръстчета.
След миг ще съм съвсем сам. Това е моят живот. И кълна се, независимо къде и кога, един ден ще хвана Ойстър и Мона.
Хубавото е, че ще ми отнеме само минутка.
Това е стара песен за животни, които си лягат да спят. Тъжна и прочувствена и докато изговарям стиховете, кожата на лицето ми се опъва от окислен хемоглобин. Хелън се отпуска в ръцете ми и се обляга на металния шкаф. Патрик е покрит с кръвта ми, с нейната кръв. Устата й е отворена и на мястото на зъбите й има диаманти.
Тя се казваше Хелън Хувър Бойл. Очите й бяха сини.
Работата ми е да следя подробностите. Да бъда безпристрастен свидетел. Да наблюдавам. Да не чувствам нищо.
Наричат я утешителна песен. При някои древни народи са я пели на децата при глад и суша, всеки път, когато племето се намножи твърде много за територията си. Пели са я на ранени воини, на умиращи от старост или от болести. Използвали са я за облекчаване на болката и страданията.
Приспивна песничка.
Уверявам я, че всичко ще е наред. Притискам Хелън до себе си, залюлявам я и й казвам да почива. Уверявам я, че всичко ще се нареди по мед и масло.
Глава 44
Когато бях на двайсет години, взех за съпруга жена на име Джина Динджи и така очаквах да остане до края на живота ми. Година по-късно ни се роди дъщеря, която нарекохме Кейтрин, и това също трябваше да остане до края на живота ми. После Джина и Кейтрин починаха. Тогава избягах и се прекръстих на Карл Стрейтър. Станах журналист. За още двайсет години това беше животът ми.
Знаете какво се случи след това.
Колко съм държал Хелън Хувър Бойл в прегръдките си, не знам. След известно време това беше просто нейният труп. Отдавна вече не кървеше. Парчетата от Патрик, все още в скута й, се размразиха достатъчно, за да започнат да кървят.
Пред стая 131 се чуха стъпки. Вратата се отвори.
Аз седя на пода с труповете на Хелън и Патрик в прегръдките ми, вратата се отваря и в стаята влиза побелелият стар полицай, ирландец.
Сержанта.
Моля го. Умолявам го да ме изпрати в затвора. Признавам се за виновен за всичко. Аз убих жена си. Аз убих детето си. Аз съм Валтрауд Вагнер, Ангела на смъртта. Нека да ме убие, за да бъда отново с Хелън.