— Просто полежи мирен за минутка.
Видя дългото, слабо лице на жената, надвесена над него, която го опипваше и го оглеждаше. Беше осеяно с хиляди златисти лунички, които поради някаква причина му се сториха възхитителни. Очите и бяха тъмнозелени и съсредоточени. Устните и бяха стиснати. Беше прибрала косата си назад.
Кам внезапно осъзна, че е само по овехтелите си гащета. Унижението и страхът му избухнаха.
— Разкарай се от мен. — Гласът му прозвуча като уплашено грачене и още повече го разяри.
— Хайде, успокой се. Успокой се! Аз съм лекарка. Погледни ме — приведе се към него Стела. — Хайде, погледни ме! Кажи ми името си.
Сърцето му бясно затуптя в гърдите.
— Джон.
— Смит, предполагам — иронично подхвърли тя. — Е, щом си в състояние да излъжеш, значи не си чак толкова зле. — Насочи малко фенерче в очите му и изсумтя. — Бих казала, че си получил леко мозъчно сътресение. Колко пъти си губил съзнание след боя?
— Това е за пръв път. — Усети как се изчервява под настоятелния й поглед и направи усилие да не се разплаче. — Така мисля, не съм сигурен. Трябва да вървя.
— Да, трябва — в болницата.
— Не! — Ужасът му даде сили да я сграбчи за рамото. Ако се озове в болница, ще последват въпроси. А с въпросите идват ченгетата. С ченгетата — социалните работници. И ето как още преди да се е усетил, ще се окаже обратно в онзи фургон, вонящ на застояла бира и урина, е мъжа, чийто единствен отдушник е да го пребива.
— Няма да ходя в никаква болница. Няма! Само си ми дай дрехите. Имам малко пари. Ще ви платя за неприятностите. Трябва да вървя.
Тя въздъхна.
— Кажи ми името си. Истинското си име.
— Кам. Камерън.
— Кам, кой те подреди така?
— Не…
— Не ме лъжи — скара му се тя.
И той, не можа. Страхът му бе прекалено голям, а и главата му започваше така жестоко да пулсира, че едва успяваше да удържи риданията.
— Баща ми.
— Защо?
— Защото му харесва.
Стела притисна с пръсти клепачите си, после отпусна ръце и се загледа през прозореца. Виждаше водата, синя като лятото, зелените дървета и небето — безоблачно и прекрасно. И в целия този красив свят, помисли си тя, има родители, които бият децата си, защото това им харесва. Защото могат. Защото са им под ръка.
— Добре, дай да караме едно по едно. Чувствал си се замаян, зрението ти е било неясно.
Кам предпазливо кимна.
— Може би, малко. Но не съм ял от известно време.
— Рей ще се погрижи за това. По-добър е в кухнята от мен. Ребрата ти са натъртени, но не са счупени. Най-зле е окото — промърмори почти на себе си и лекичко докосна с пръст подутината. — Него можем да лекуваме и тук. Ще те почистим, ще те полекуваме и ще видим как ще се почувстваш. Аз съм лекар — съобщи му отново и се усмихна, докато благословено хладната и ръка отметна косите му назад. — Педиатър съм.
— Това е детски доктор.
— Още си в тази категория, бандит такъв. Ако не ми хареса как се оправяш, ще те пратя на рентген. — Бръкна в чантата си. — Може да защипе малко.
Той се намръщи и затаи дъх, когато тя се зае да почисти лицето му.
— Защо го правиш?
Не можа да се сдържи. Със свободната си ръка отметна един непокорен кичур от черните му коси.
— Защото ми харесва.
Задържаха го. Стана съвсем просто, помисли си сега Кам. Или поне на него така му се стори тогава. Години по-късно разбра колко работа, усилие и пари им е струвало, за да го вземат най-напред под свое настойничество, А по-късно и да го осиновят. Дадоха му дома си, името си и всичко хубаво в живота му.
Загубиха Стела преди осем години. Част от светлината си отиде от къщата в покрайнините на малкия морски градец Сейнт Кристофър и от Рей, от Кам и от другите две изоставени момчета, които бяха приели за свои.
Кам бе заминал да участва в състезания — всякакви, навсякъде. Сега бързаше към дома, при единствения мъж, когото винаги бе смятал за свой баща.
Беше ходил в тази болница безброй пъти. Докато майка му работеше там и после, докато я лекуваха от коварната болест.
Сега влезе вътре, объркан и уплашен, и попита на регистратурата за Реймънд Куин.
— В интензивното е. Само за членове на семейството.
— Аз съм му син. — Камерън се обърна и се насочи към асансьора. Нямаше нужда да му казват на кой етаж твърде добре го знаеше.
Видя Филип в мига, в който вратата се отвори към интензивното отделение.
— Как е?
Той му подаде едната от двете чаши кафе, които държеше. Лицето му беше пребледняло от умора, обикновено добре поддържаните му, жълтеникавокафяви коси бяха разбъркани от нервните ръце. Издълженото му, донякъде ангелско лице, изглеждаше загрубяло от наболата брада, а златистокафявите му очи бяха помръкнали от изтощение.