— И ако бях останал в Сейнт Крие, той нямаше да се блъсне в проклетия телефонен стълб? За Бога! — Прокара ръце през косата си. — Няма никакъв смисъл.
— Ако беше тук, ако и двамата бяхте, нямаше да се опитва да свърши толкова много неща сам. Всеки път, когато минавах край него, беше или на проклетата стълба, или буташе някое буре, или боядисваше лодката си, И продължаваше да преподава три дни седмично в колежа, да се занимава е ученици, да оценява писмени работи. Почти на седемдесет е, за Бога!
— Само на шейсет и седем е. — Филип усети мъчително, ледено острие да пронизва тялото му. — И винаги е бил здрав.
— Но не и напоследък. Беше отслабнал и изглеждаше уморен и състарен. Ти и сам го видя.
— Добре де, добре. — Той потърка лицето си и усети дращенето на еднодневната брада. — Може би е трябвало малко да понамали темпото. Вероятно вземането на детето му е дошло твърде много.
— Вечно се карате.
Гласът, слаб и неясен, накара тримата мъже да трепкат.
— Татко — пръв се наведе напред Етан, а сърцето му подскочи в гърдите.
— Ще извикам лекаря.
— Не. Стой — едва отрони Рей, преди Филип да успее да изскочи от стаята. Беше мъчително усилие — това завръщане обратно — макар и само за момент. А той разбираше, че разполага само с няколко мига. Вече усещаше тялото и ума си като две отделни неща, въпреки че чувстваше натиска на ръцете върху своите, чуваше гласовете на своите синове, долавяше страха и гнева в тях.
Беше уморен. О, Господи, колко беше уморен! И копнееше за Стела. Но преди да си тръгне, имаше едно последно задължение.
— Ето… — Клепачите му сякаш тежаха килограми, но се насили да отвори очи. Неговите синове, помисли си той, три чудесни дара на съдбата. Беше им отдал най-доброто от себе си, беше се опитал да им покаже как да станат мъже. Сега се нуждаеше от тях за още един. Нуждаеше се от тях да останат единни без него и да се погрижат за детето. — Момчето… — Дори и думите имаха тегло. Потрепна от усилието да ги изтласка от съзнанието към устните си. — Момчето е мое. Сега ваше. Задръжте момчето, каквото и да стане, погрижете се за него. Кам, ти най-добре ще го разбереш. — Голямата ръка, някога толкова силна и жизнена, отчаяно се опита да стисне неговата. — Обещайте ми…
— Ще се погрижим за него. — В този миг Кам би обещал дори да свали луната и звездите. — Ще се погрижим за него, докато отново се изправиш на крака.
— Етан… — Рей още веднъж пое мъчително дъх. — Ще има нужда от търпението ти, от сърцето ти. Заради тях си толкова добър моряк.
— Не се тревожи за Сет. Ще се грижим за него.
— Филип.
— Тук съм. — Приближи се и се наведе по-ниско. — Всички сме тук.
— Какъв прекрасен ум. Ти ще измислиш как да уредиш всичко. Не пускайте момчето. Вие сте братя. Помнете, че сте братя. Толкова се гордея с вас. С всички вас… Куин. — Усмихна се леко и престана да се бори. — Сега трябва да ме оставите да си ида.
— Отивам за лекаря. — Обзет от паника, Филип хукна навън, докато Кам и Етан се опитваха да върнат баща си отново в съзнание.
Никой не забеляза момчето, свито в креслото, здраво стиснало очи пред горещите сълзи.
ВТОРА ГЛАВА
На бдението и погребението на Рей Куин присъстваха много хора. Той не беше просто жител на Сейнт Кристофър. Беше учител, приятел и довереник. В години, когато уловът на скариди бе слаб, помагаше да се организират помощни фондове или изведнъж откриваше десетки най-невероятни работи, които трябва да се вършат, за да подпомогне рибарите да преживеят някоя особено тежка зима.
Ако някой студент не успяваше да се справи. Рей намираше начин да отдели допълнителен час за самостоятелна работа. Лекциите му по литература в университета винаги бяха много посещавани.
Вярваше във взаимопомощта и го доказваше с постъпките си. Беше белязал съдби. И беше отгледал три нежелани от никого момчета, за да станат мъже.
Бяха оставили след себе си гроба му, затрупан с цветя и сълзи. Така че когато шушуканията и въпросите започнаха, те най-често биваха отклонявани. Не искаха да чуват каквито и да е клюки, хвърлящи сянка върху Рей Куин. Или поне така твърдяха, макар в същото време да наостряха уши, за да доловят шепота.
Сексскандали, прелюбодеяние, незаконно дете! Самоубийство!
Смехотворно! Невъзможно! Повечето казваха така и действително го вярваха. Но други се привеждаха малко по-близичко, за да доловят всеки намек, сключваха вежди и предаваха слуховете от ухо на ухо.
Кам не чу нито една клюка. Мъката му беше толкова голяма, че едва успяваше да чува собствените си черни мисли. Когато умря майка му, успя да се справи. Беше подготвен, беше я наблюдавал как страда и се беше молил да дойде краят на всичко това. Но сега загубата бе прекалено бърза, прекалено неочаквана и нямаше рак, върху който да хвърли вината.