— Какво искаш да кажеш?
— Спенсър Уингейт далеч не е нисък и дебел, както очакваше, въпреки че е напълно възможно да е заклет пушач и дъхът му да мирише лошо.
Тя игриво го потупа по рамото.
— Да помниш тъкмо това от всичко, което наговорих в последните дни — колко характерно за теб!
Даниел пое шегата й и се престори на разочарован. Отдръпна се от нея, сякаш за да се защити и плътно се притисна към страничното стъкло. Тъкмо в този миг трябваше да спрат на светофара пред моста, който отвеждаше към остров Парадайз.
— Виж, Пол Сондърс е друга история — каза Даниел и зае предишното си положение. — Така че вярата ти може да се възвърне, защото външността му компенсира напълно елегантността на Спенсър.
— Е, не е чак толкова противен — възрази тя. — Нима не забеляза интересната му прическа и очарователните му бели къдрици?
— Знам, че не обичаш да говориш за външността на хората — прекъсна я Даниел, — но можеше поне да се изразиш по-деликатно.
— Хората се раждат такива, каквито са и не могат да избират лицата и телата си. Бих казала, че Пол Сондърс е неповторим. Не съм виждала човек с различен цвят на очите.
— При него има епонимичен генетичен синдром — обясни Даниел. — Доколкото си спомням, среща се много рядко. Една от онези болести, които при развитието на съвременната медицина постепенно ще изчезнат.
— Наследствено заболяване! — забеляза тя. — Сега разбираш ли защо не обичам да критикувам външността на хората? Този синдром води ли до сериозни последици за здравето?
— Не си спомням — отвърна Даниел.
Светна зелено и автомобилът пое по моста. Изгледът към пристанището на Насо бе великолепен и двамата продължиха пътя си, като мълчаливо му се наслаждаваха.
— Хей! — изръмжа Даниел.
Той свърна встрани, за да направи десен завой и спря.
— Искаш ли да отидем в търговския център и да си вземем някои дрехи? Ако не друго, поне трябва да имаме бански костюми, за да отидем на плажа. Когато пратката пристигне, няма да имаме възможност да се наслаждаваме на курорта.
— Нека най-напред се върнем в хотела. Време е да се обадим на отец Малоуни. Трябва вече да се е прибрал в Ню Йорк и вероятно има информация за багажа ни. От това ще зависи какви дрехи ще си купим.
— Логично! — съгласи се Даниел.
Той даде мигач и погледна през рамото си, после се вля в движението на изток.
Няколко минути по-късно колата им премина покрай паркинга и се отправи към главния вход на хотела. Портиерите в ливреи застанаха от двете страни на автомобила и отвориха вратите едновременно.
— Няма ли да оставим колата на паркинга? — попита Стефани.
— Не, ще бъде тук, при портиерите — отвърна той. — Ще опитаме да се свържем с отец Малоуни и независимо дали ще говорим с него или не, искам да се върнем и да си купим бански костюми.
— Съгласна — каза Стефани и излезе от колата.
След напрегнатата утрин малко скитане по магазините плюс излежаване на плажа щеше да й се отрази чудесно.
Внезапно пулсът на Гаетано се учести и космите на врата му настръхнаха. Най-после, след серия фалшиви тревоги, мъжът и жената, които влизаха във входа на хотела, му заприличаха на двамината, които търсеше. Бързо измъкна снимката от джоба на пъстрата си риза. Сравни лицата на влизащите с тези от снимката.
— Бинго! — едва чуто прошепна той.
Върна фотографията обратно на мястото й и погледна часовника на ръката си. Беше три без четвърт. Сви рамене. Ако професорът излезе на разходка, или се върне в града, което щеше да е още по-добре, Гаетано щеше да се върне в Бостън навреме.
Двамата изчезнаха от полезрението му — явно бяха във фоайето и минаваха покрай гишето на рецепцията. Без да бърза, за да не привлече вниманието на околните, той остави списанието, което разглеждаше, взе сакото си от облегалката, усмихна се на бармана, който бе любезен да побъбри с него, докато чакаше, за да не се усъмни охраната на хотела и тръгна след тях. Когато стигна до входа, те вече бяха изчезнали.
Гаетано тръгна по алеята, която лъкатушеше сред цъфнали дървета и декоративни храсти. Не се притесняваше, че не ги вижда, защото съобрази, че бяха влезли в апартамента си. Знаеше номера на стаята — 108. Съжаляваше, че инструкциите бяха да не се разправя с професора в хотела. Щеше да му е по-лесно, вместо да го чака да излезе.
Зърна ги, тъкмо когато влизаха в сградата, където се намираше апартаментът им. Гаетано заобиколи и излезе от входа към океана, където между две палми висеше завързан хамак; намираше се на много стратегическо място. Метна сакото си на едното въже и предпазливо се настани в хамака. От тук можеше да ги види, ако тръгнат към плажа, басейна или някъде другаде. Нямаше какво да прави, освен да седи, да чака и да се надява, че плановете им ще ги изведат по-далеч от хотела.