— Слушай, гнидо — изръмжа Гаетано и завря глава в лицето му. — Ще бъда кратък. От името на всички акционери в скапаната ти фирма, моите шефове, братята Кастиляно, искат веднага да си вдигнеш задника от тук и да се върнеш на север, за да оправиш нещата в компанията. Чу ли ме?
Даниел се опита да каже нещо, ала гласните му струни бяха парализирани. Вместо това кимна с глава.
— Предупреждението е просто — продължи Гаетано. — Смятат, че да се припичаш на слънцето, когато стоте им бона могат да хвръкнат, е неуважение към тях.
— Опитваме… — опита се да обясни Даниел, но от устата му излезе някакво писукане.
— Да, бе — присмя се Гаетано. — Двамцата с игривата ти приятелка. Но на моите шефове не им харесва така и искат да опитате там, на място. Независимо дали компанията потъва, или не, те си искат парите обратно. И ще си ги получат, въпреки скъпо платените ви адвокати. Разбра ли?
— Да, но…
— Никакво „но“! — прекъсна го Гаетано. — Изразих се съвсем ясно. Ти ми кажи дали разбра. Да, или не?
— Да — насили се да произнесе Даниел.
— Хубаво. Но за да съм сигурен, приготвил съм ти и нещо друго, за което да мислиш.
И без предупреждение го удари пак. Този път с разтворена длан в лявата страна на главата. Пестникът му бе толкова силен, че Даниел се завъртя на стола и изхвърча като парцалена кукла от него. Страната го пареше, а в ухото му звънеше. Усети как онзи го ритна с крак, сграбчи го за косата и дръпна главата му нагоре. Даниел отвори очи.
— Мога ли да бъда сигурен, че правилно разбра посланието? — попита Гаетано. — Защото искам да знаеш, че можех и да те повредя. Надявам се, че го разбираш. Но засега не искаме да те повреждаме, за да можеш да се върнеш и да изправиш компанията на крака. Това, разбира се, може да се промени, ако трябва пак да бия път от Бостън до тук. Следиш ли мисълта ми?
— Разбрах посланието.
Якият мъж пусна косата на Даниел и главата му тупна върху мокета. Той не отвори очи.
— Това е всичко засега — произнесе Гаетано. — Надявам се, че няма да има нужда да идвам пак.
Само след миг Даниел чу вратата на съблекалнята да се отваря и после да се затваря. Настъпи тишина.
ГЛАВА 17
15:20 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година
Няколко минути Даниел остана да лежи неподвижно, после отвори очи. Беше сам в малката съблекалня, но отпред се чуваха приглушени гласове. Сякаш продавачът упътваше клиент към съблекалните. Даниел се насили и седна на пода.
Погледна се в огледалото. Лявата страна на лицето му бе червена като цвекло, а от носа му капеше кръв и се стичаше покрай устата. Дясното му око имаше синкав оттенък и бе започнало да се подува и да се затваря.
С връхчето на показалеца си той предпазливо опипа носа и дясната си скула. Болеше го, но повърхността бе гладка, без подозрителни изпъкналости, които да говорят за счупване на костта. Изправи се и главата му се замая, ала не се чувстваше много зле. Само главата го болеше, краката не го държаха и изпитваше чувство на безпокойство, сякаш току-що бе изгълтал пет кафета наведнъж. Протегна ръката си; тя направо се тресеше. Случката го бе хвърлила в ужас; никога преди не се бе чувствал тъй уязвим и слаб.
Клатушкайки се, успя да обуе панталоните си. Обърса с длан кръвта от лицето си. Тогава усети, че от вътрешната страна на бузата си има дълбока рана. Опипа с език мястото. За щастие, не беше чак толкова голяма и не бе нужно да се шие. Приглади с пръсти оредяващата си коса, отвори вратата и излезе в пробната.
— Добър ден — поздрави тъмнокож местен продавач с подчертан британски акцент.
Бе облечен в костюм на тънки райета, на чийто фон силно изпъкваше цветната копринена кърпичка в горното джобче, която сякаш бе експлодирала от гръдния му кош. Стоеше облегнат на стената със скръстени ръце и чакаше клиентът му да излезе от съблекалнята. С любопитство изгледа Даниел, вдигна вежди, но нищо не каза.
Тъй като не бе сигурен в гласа си, Даниел само кимна с глава и се опита да се усмихне. Несигурно тръгна напред, защото усещаше, че трепери. Боеше се, че околните ще го помислят за дрогиран. Но като се пораздвижи, походката му стана по-сигурна. Зарадва се, че продавачът не го заговори. Нямаше желание да общува с никого. Бързаше да излезе от магазина.
Когато стигна външната врата, беше сигурен, че походката му е нормална. Отвори я и подаде главата си навън в следобедната жега. Бързо огледа паркираните коли и се убеди, че нападателят му трябва отдавна да е изчезнал. Надникна през стъклото в магазина за дамско облекло и зърна Стефани, която оживено пазаруваше. Като се убеди, че тя е добре, Даниел тръгна право към автомобила.