— Трябва ли да си сменим хотела? Защото казах на мама, че сме отседнали тук.
— Мислих за това, докато те чаках в колата да излезеш от магазина. Дори ми хрумна да приемем предложението на Пол и да се преместим в клиниката „Уингейт“.
— О, господи! От трън, та на глог.
— И аз не искам да се настаним там. И без това едва ще можем да изтраем онези шарлатани през деня. Затова мисля да останем тук, ако това няма да те притесни. Не желая още една нощ като онази в Торино. Ще си седим в хотела и ще излизаме единствено, за да ходим до клиниката, където от утре и без това ще прекарваме повечето време. Съгласна ли си?
Докато го слушаше, Стефани кимаше с глава.
— Съгласна ли си, или не? — повтори въпроса си Даниел. — Защо мълчиш?
Внезапно тя вдигна ръце в изблик на чувства.
— Господи! Вече не знам какво да мисля. Нападението върху теб ме кара да се чувствам още по-объркана по отношение на операцията „Бътлър“. От първия ден трябваше да правим предположения за личности, които познаваме съвсем слабо, или изобщо не сме срещали.
— Почакай малко! — разсърди се Даниел; червеното му лице стана тъмноалено, а ниският му глас достигна неподозирани височини. — Няма да подновяваме разговора за това, дали трябва да лекуваме Бътлър, или не. Вече е решено. От тук нататък ще говорим за това как ще осигурим всичко необходимо за неговата терапия.
— Добре, добре! — отвърна Стефани; протегна ръка и я сложи върху неговата. — Успокой се! Чудесно! Ще останем тук и ще се молим всичко да бъде наред.
Преди да продължи, Даниел си пое дълбоко въздух:
— Освен това мисля, че не бива да се делим.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че неслучайно онази буца мускули ми се нахвърли, когато бях сам. Най-вероятно брат ти държи никой да не те нарани, в противен случай щяха да набият и двама ни, или най-малкото щяха да ме нападнат, но пред очите ти. Според мен мъжът е чакал да се разделим; тоест, смятам, че ако бъдем непрекъснато заедно извън нашата стая, ще се радваме на относителна сигурност.
— Може би си прав — промърмори многозначително Стефани.
Мислите й бяха объркани. От една страна чувстваше облекчение от факта, че Даниел нямаше нещо лошо предвид, когато спомена, че не желае да се делят, но от друга — все още й бе трудно да повярва, че брат й има нещо общо с нападението върху него.
— Ще ми донесеш ли още лед? — попита Даниел. — Този се стопи.
Имаше нужда да прави нещо. Взе прогизналата кърпа и отиде в банята, за да я изцеди. После отново прибегна до кофата с лед на бара. Когато му подаде компреса, телефонът на страничната масичка внезапно даде признаци на живот. Звънът съживи иначе тихата стая. Нито единият, нито другият помръдваха. И двамата се бяха вторачили в апарата. Спогледаха се разтревожено.
— Кой, по дяволите, може да е? — попита Даниел след четвъртото позвъняване и притисна леда върху окото си.
— Хората, които знаят, че сме тук, не са много — отвърна тя. — Аз ли да вдигна?
— Ами да — каза Даниел. — Ако е майка ти или брат ти, не забравяй какво говорихме.
— Ами ако е онзи, който те нападна?
— Не вярвам. Вдигни, но говори с безгрижен тон! Ако е той, просто затвори. Не се опитвай да го въвлечеш в разговор.
Стефани отиде до телефона, вдигна слушалката и с поглед, забит в Даниел, се опита да говори с нормалния си глас. Даниел забеляза как тя вдигна вежди, когато чу гласа отсреща. След няколко секунди той попита:
— Кой е?
Стефани вдигна ръка и му направи знак да почака.
— Чудесно! Благодаря ви.
После отново се заслуша. Машинално навиваше кабела на пръста си.
— Много сте любезен, но тази вечер не ни е възможно. Всъщност, ще бъдем ангажирани през цялото си пребиваване.
След това бързо се сбогува и остави слушалката. Погледна към Даниел, но не заговори веднага.
— Е? Кой беше? — попита той с любопитство в гласа.
— Спенсър Уингейт — удивено поклати глава Стефани.
— Какво искаше?
— Уведоми ни, че е засякъл пратката от Питър и че още сутринта ще уреди да ни я предадат.
— Ура за малките услуги! Значи, започваме да създаваме лечебните клетки за Бътлър. Но разговорът бе твърде продължителен за такова кратко съобщение. Какво друго искаше?