Тя тъжно се засмя:
— Попита ме дали бих отишла в дома му В Лифърд Кей на вечеря. Колкото и да е странно, даде ми да разбера, че кани само мен. Не мога да повярвам. Стори ми се, че ме сваля.
— Е, да го погледнем от хубавата страна. Има добър вкус.
— Не ми е никак смешно — възрази Стефани.
— Виждам — отвърна Даниел. — Но нека не забравяме голямата цел.
ГЛАВА 18
11:30 часа, понеделник, 11 март 2002 година
От време навреме Даниел признаваше заслуженото, на когото трябва. Той не се съмняваше, че в областта на манипулацията с клетки Стефани беше много по-добра от него и това се доказваше сега от материала, който наблюдаваше през дисекционния стереомикроскоп. Двамата с нея го бяха поставили в единия ъгъл на работния плот в лабораторията в клиника „Уингейт“, за да може Даниел да наблюдава работата на Стефани. Тя вече беше готова за прехвърлянето на клетъчните ядра, процес, който бе известен като терапевтично клониране; щеше да извлече ядрото от узряла яйцеклетка, чиято ДНК бе предварително белязана с флуоресцентен материал. Вече бе фиксирала човешката яйцеклетка, като я бе засмукала с помощта на специална пипета с тъп край.
— В твоите ръце всичко изглежда много лесно — забеляза Даниел.
— Наистина е лесно — отвърна Стефани, докато насочваше втората пипета под микроскопа с помощта на микроманипулатора. За разлика от първата, краят на тази пипета бе остър като тънка игла, а диаметърът й бе едва една двайсет и пет милионна част от метъра.
— Да, за теб може да е лесно, но не и за мен.
— Тайната е в това, да не се бърза. Всичко трябва да става спокойно и равномерно, да не се работи отривисто.
Сякаш за да докаже думите си, тя леко, но решително придвижи пипетата към фиксираната яйцеклетка и я допря до външната обвивка на клетката, без да я пробива.
— Ето тук се издънвам винаги — каза Даниел. — В половината от случаите преминавам през клетката и излизам от другата й страна.
— Вероятно защото си нетърпелив и това, естествено, те прави по-несръчен — предположи Стефани. — Щом набележиш клетката, трябва само да чукнеш леко с показалец върху микроманипулатора.
— Не използваш ли самия микроманипулатор за пункцията?
— Никога.
Стефани изпълни процедурата с показалеца си и под микроскопа си видя как пипетата леко навлиза в цитоплазмата на злочестата клетка.
— Е, човек се учи, докато е жив — усмихна се Даниел. — Изглежда, че в тази област съм само любител.
Стефани вдигна глава от микроскопа и го погледна. Не бе в стила му да омаловажава способностите си.
— Не бъди толкова самокритичен. За тази операция си има опитни лаборанти. Научих се да я извършвам още като студентка.
— Така си и мислех — отвърна Даниел, без да вдигне глава.
Стефани сви рамене и отново се съсредоточи върху работата си с микроскопа.
— Ето, използвам микроманипулатора, за да достигна до флуоресциращата ДНК — обясни тя.
Върхът на пипетата се доближи до целта и тя изчезна в лумена на пипетата като в миниатюрна прахосмукачка.
— И с това не се справям добре — каза Даниел. — Мисля, че засмуквам твърде много от цитоплазмата.
— Трябва да се засмуче само ДНК материалът — отвърна Стефани.
— Като наблюдавам операцията, не преставам да се удивлявам, че проработва — забеляза Даниел. — Винаги съм оприличавал структурата на живата клетка, наблюдавана под микроскоп, на миниатюрна стъклена къщичка. Как става така, че успяваме да откъснем ядрото й от корен, да вкараме друго ядро от стара диференцирана клетка и да я накараме да функционира отново? Умът ми не го побира.
— Не само че функционира, но дори старото ядро, което вкарваме, се подмладява.
— Това също — съгласи се той. — Процесът на ядреното прехвърляне наистина ме изумява.
— За мен подобно чудо е доказателство за намесата на Бог, което разтърсва моя агностицизъм дори повече от онова, което научихме за Плащеницата от Торино.
Докато говореше, Стефани насочи трета пипета под микроскопа. В нейния лумен се намираше единична фибробластна клетка от тъканната култура на Ашли Бътлър: клетка, чието ядро Даниел бе променил с неимоверни усилия, най-напред с помощта на НХТСК, за да премахне гените — носители на паркинсоновата болест, — а после с помощта на добавъчен ген, който Даниел използва по предложение на Стефани като специален повърхностен антиген. Същата ДНК от ядрото на фибробласта трябваше да замени онази ДНК, която Стефани бе отстранила.