Даниел мълчаливо наблюдаваше работата й.
— Е, бих казала, че е страхотно — каза тя доволна; гранулката на яйцеклетката с новото ядро и фибробластът се бяха слели в интимна прегръдка под обща обвивка. — Давам им време да се слеят, след което ще ги активираме.
Стефани вдигна глава от микроскопа и измъкна плочката изпод обектива. Стана и отиде при камерата за сливане, за да подложи така прилепените клетки на електрошок.
Даниел я наблюдаваше. Освен с нощните си кошмари, свързани с човека на Кастиляно, той се бореше и с още едно чувство, породено от преживяното. Макар да бе уверил Стефани в противното, през първите няколко дни не преставаше да се тревожи и да се страхува, че бандитът ще се появи отново. Опасенията му бяха факт, дори и при мерките за сигурност, които взе администрацията на хотела, след като Даниел ги уведоми за случилото се. Управителят пожела да постави охрана в сградата, където се намираше апартаментът им, и я държа цяла седмица. Всяка нощ едрият мускулест охранител вземаше Даниел и Стефани от вечеря в ресторанта на хотела и ги придружаваше до вратата им; оставаше в коридора до сутринта, когато двамата отиваха в клиниката.
Когато страховете му избледняха, той насочи гнева си, породен от неприятната случка, към Стефани. Макар да се бе извинила и от самото начало искрено да му съчувстваше, Даниел се дразнеше от факта, че тя не иска да повярва в участието на семейството си в нападението върху него. Не го казваше направо, но той го усещаше от косвените й забележки. Като имаше предвид семейството й и липсата й на критичност към роднините, той се питаше дали ще може да разчита на нея по време на изпитанията, които тепърва ги чакаха.
Самонадеяното й поведение също му създаваше проблеми. Въпреки, че обеща да не се държи грубо, тя непрекъснато подхвърляше забележки относно терапията със стволови клетки. Нещо повече, опита се да разбере нещичко за бременните бахамки, които работеха в клиниката. А Пол Сондърс бе изключително чувствителен на тази тема. На всичко отгоре се държеше презрително със Спенсър Уингейт. Даниел бе забелязал, че интересът му към нея расте, което би могло да се дължи на неговата собствена пасивност, но нима не съществуваше по-деликатен начин да се справи с положението? Стефани сякаш не разбираше как поведението й застрашава онова, към което се стремят. Ако ги изхвърлят, всичко щеше да отиде по дяволите.
Той въздъхна. Въпреки душевните си терзания добре разбираше, че и дума не може да става да се лиши от услугите й в настоящия момент. До пристигането на Ашли Бътлър оставаха единайсет дни, а дотогава трябваше да култивират допаминергичните неврони от фибробластите на сенатора, за да го лекуват. Напредваха с НХТСК, бяха извършили клетъчното прехвърляне, но имаше още много работа. Страшно се нуждаеше от експерт като Стефани при манипулацията с клетките и не можеше дори и да си помисли да я жертва тъкмо сега.
Стефани усещаше погледа на Даниел с гърба си. Съзнаваше, че чувството й за вина и объркаността й, породена от намеците, че семейството й има пръст в нападението върху него я бяха направили твърде чувствителна, но не можеше да отрече, че той бе променил отношението си към нея. Можеше само да гадае как се чувства човек, когото са наранили физически, но не бе очаквала, че ще се възстановява толкова бавно и мъчително. А той странеше от нея, макар и незабележимо, и въпреки че продължаваха да спят в едно легло, не стигаха до интимности. Поведението му събуди стари опасения: Даниел или не можеше, или не искаше да й предложи емоционалната подкрепа, от която тя се нуждаеше, особено когато бе в стрес, независимо чия беше вината за това.
Въпреки силното си желание да се обади на брат си и да му зададе някои въпроси, не го направи. А в относително честите телефонни разговори с майка си тя непрекъснато подчертаваше, че двамата с Даниел са в Насо, за да работят и че работят здравата, което си беше самата истина. В подкрепа на това й бе казала, че изобщо не стъпват на плажа, което също бе вярно. Освен това на няколко пъти й напомни, че скоро ще привършат и че към двайсет и пети март, когато се върнат в Бостън, компанията ще се е стабилизирала. Усърдно избягваше да й говори за брат си, макар че предишния ден не устоя на изкушението и уж между другото й зададе въпроса: „Тони не пита ли за мен?“
— Разбира се, че пита, скъпа — отговори Теа. — Брат ти се тревожи и непрекъснато пита за теб.
— Какви думи употреби по-точно?
— Не помня точните му думи, но му липсваш. Интересува се кога се връщаш.
— Ти какво му отговори?
— Онова, което ти ми каза. Защо? Нещо друго ли искаш да му съобщя?