— И ти ли си гладна като мен? — извика Даниел.
— Като че ли да — отвърна тя и погледна часовника си.
Нищо чудно, че бе огладняла. Наближаваше дванайсет часа. В шест сутринта беше хапнала препечена филийка с кафе.
— Като поставя яйцето в инкубатора, ще отидем в столовата. Остават още четири минути.
— Добре — съгласи се Даниел, смъкна се от високото столче и влезе в техния кабинет, за да си съблече работната престилка.
Докато приготвяше друг съд с активираща среда, Стефани се опитваше да измисли извинение, за да се върне в лабораторията по време на обяда. Времето бе удобно за шпиониране, тъй като между един и два всички бяха на обяд, включително Синди Дрекслър от помещението, където се пазеха яйцеклетките. Хората от персонала общуваха главно по време на обяда. Най-напред й хрумна да му каже, че ще се върне, за да активира допълнителната яйцеклетка, но бързо се отказа от идеята; Даниел сигурно щеше да заподозре нещо. Той знаеше, че след като вече е поставила яйцето в нова среда, то трябваше да остане в инкубатора шест часа.
Трябваше й друго извинение и тогава се сети за мобилния си телефон. Даниел й мърмореше по повод на натрапчивото й желание да го носи винаги у себе си. Тя имаше причини за това си желание и една от тях беше, че бе казала на майка си да звъни на номера на мобилния, а не на телефона в хотела им. Но тъй като сутринта беше разговаряла с нея и не се притесняваше за здравословното й състояние, нямаше как да му заяви, че не иска да пропусне някое обаждане през тридесетте минути по време на обяда. Хвърли поглед в посока на малкия им кабинет, за да се увери, че Даниел не гледа към нея, измъкна мобилния телефон от джоба си, изключи го и го постави на рафта с химикалите над работния плот.
Доволна от плана си, тя продължи да наблюдава процеса на активиране. След половин минута трябваше да премести яйцето от единия съд в другия.
— Каза ли нещо? — попита Даниел, като излезе от кабинета, този път без бяла престилка. — Готова ли си?
— Дай ми още две минути. Ще прехвърля яйцето в инкубатора и ще тръгнем.
Докато я чакаше, се приближи до инкубатора и огледа останалите контейнери, някои от които стояха там вече пети ден.
— Вероятно ще са готови още днес следобед.
— И аз си мислех същото — отвърна Стефани.
Тя предпазливо понесе новото яйце към инкубатора, за да го постави при останалите.
Кърт Хърман внезапно отпусна краката си на пода. Беше ги качил върху бюрото си в стаята с мониторите. Стъпил долу, той рязко изправи гръб и столът му се отмести назад. Тутакси възвърна спокойствието си, тренирано през годините, когато се занимаваше с бойни изкуства и бавно се наведе напред по-близо до екрана, от който не отделяше поглед през последния един час. Всичко стана толкова бързо, че не повярва на очите си. Стефани Д’Агостино измъкна от джоба си мобилния телефон, целта на Кърт през последната седмица и половина, и го постави върху рафта зад колбите и епруветките над работния плот. Сякаш искаше да го скрие.
Не отпускаше пръст от копчето на дистанционното, с което управляваше миникамерата, натисна го и я насочи към онова, което му бе заприличало на телефона й. И наистина беше той! Виждаше краят му да се подава иззад колбата с хидрохлоридна киселина.
Объркан от неочакваното, но благоприятно развитие на нещата. Кърт пренасочи камерата с дистанционното, по Стефани бе извън обхвата й. Отново поработи с копчето и ги видя изправени пред инкубаторите. Увеличи звука и се напрегна, за да чуе дали ще спомене нещо за телефона си, но тя не каза нищо. Уговориха се да отидат да обядват и след няколко минути излязоха от лабораторията.
Кърт премести поглед върху по-горния екран. Видя ги да излизат от сграда номер едно и да пресичат централната част на двора към сграда номер три.
По време на строителството на клиниката Пол Сондърс бе дал картбланш на шефа по безопасността с надеждата да избегне евентуална катастрофа, подобна на онази в Масачузетс, когато двамата федерални агенти бяха проникнали в базата данни на клиниката. Тъй като с лекота бяха преодолели всички пречки, по време на строежа Кърт се бе погрижил да натъпче новия комплекс с микрофони и камери. Охранителното оборудване бе последна дума на техниката и не се набиваше в очи. Без Пол да знае, Кърт бе поставил бръмбари в електроуредите в стаите за почивка, в апартаментите за гости и в повечето от жилищата за персонала. Всичко можеше да бъде проследено, от стаята с мониторите до офиса на Кърт, и всяка вечер той сядаше пред екраните и се забавляваше. Но при нужда можеше винаги да го отрече с мотива, че в един институт като клиниката „Уингейт“ от изключителна важност е да се знае кой с кого спи.