— Добър въпрос, но няма да ни е от полза, за да търсим отговора му в момента. Какво стана с желанието ти да лекуваш Бътлър? Да го направим! Щом го излекуваме, няма да ни навреди, дори да има изтичане на информация към медиите, защото ще разполагаме с подписа му. Искам да кажа, че ако го излекуваме, той ще контактува с медиите и ще отхвърля всяко обвинение в политическа мотивация. Но няма да може да отхвърли подписания от него договор.
— Има логика — призна Даниел.
— Ами парите му? — попита Стефани. — Струва ми се, че това е най-важният въпрос в момента. Разбра ли нещо за тях?
— Дори не ми е хрумнало да проверя.
Даниел се обърна към компютъра, щракна няколко пъти и на екрана се появи специалната му електронна пощенска кутия.
— Имам съобщение. Трябва да е от Бътлър. Към него е прикрепено допълнение, което е доста обнадеждаващо.
Даниел отвори допълнението. Стефани заобиколи бюрото и погледна зад рамото му.
— Наистина изглежда обнадеждаващо — съгласи се тя. — Дава ни номера на сметката в банката и, доколкото разбирам, и двамата можем да теглим от нея.
— Има връзка с уебсайта на банката — добави Даниел. — Да видим дали ще открием баланса в сметката. Така ще разберем доколко можем да разчитаме на Бътлър.
След още няколко кликвания Даниел се облегна назад. Вдигна очи към Стефани. И двамата бяха изненадани.
— Бих казала, че можем — забеляза тя. — Той е готов!
— Слисан съм! — възкликна Даниел. — Очаквах най-много десет-двайсет хиляди. Но сто! Откъде ли е намерил толкова пари и то тъй бързо?
— Казах ти, че има на разположение цяла верига от политически комитети, които се занимават с набиране на средства. Питам се обаче дали онези, които са му дали парите, са си представяли за какво ще бъдат използвани. Каква ирония на съдбата, ако са консерватори, а те са такива!
— Това не ни засяга. Освен това, няма да изхарчим сто хиляди долара. Същевременно е добре да знаем, че ги имаме. Хайде на работа!
— Вече започнах с култивирането на фибробласта от кожната биопсия.
— Чудесно — потри ръце Даниел, възвърнал доброто си настроение от сутринта; дори страните му порозовяха. — Ще се пръсна, но ще се опитам да открия каквото мога за клиника „Уингейт“.
— Звучи добре — одобри Стефани и тръгна към вратата. — Ще се върна след час.
— Къде отиваш?
— В книжарницата — извика тя през рамо, но на прага се спря. — Запазили са ми една книга. Като посях културата, се порових в Интернет за Плащеницата от Торино. Трябва да ти кажа, че разделението на труда ми допада. Плащеницата се оказа далеч по-интересна, отколкото очаквах.
— Откри ли нещо?
— Достатъчно, за да захапя въдицата, но пълният отчет ще е готов след двайсет и четири часа.
Даниел се усмихна, вдигна палец нагоре и отново се обърна към монитора. Щракна на ТЪРСИ, повика списъка на всички клиники по безплодие и намери уебсайта на „Уингейт“. След още няколко пощраквания връзката се осъществи.
Прегледа първите няколко страници. Както очакваше, те бяха изпълнени с хвалебствени материали за привличане на пациенти. Кликна върху надписа ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С ПЕРСОНАЛА и се спря, за да прочете професионалните характеристики на директорите. Основател и настоящ шеф — д-р Спенсър Уингейт; директор на научноизследователската и лабораторна дейност — д-р Пол Сондърс; директор на клиничното отделение — д-р Шийла Доналд сън. Характеристиките им бяха също тъй блестящи, като описанието на самата клиника, макар че според Даниел и тримата бяха завършили второстепенни, дори третостепенни учебни заведения, а програмите им бяха на същото равнище.
Най-отдолу откри каквото търсеше: телефонен номер. Имаше и адрес на електронната поща, но Даниел искаше да разговаря пряко с някой от директорите — или Уингейт, или Сондърс. Вдигна слушалката и набра номера. Тутакси се обади операторката с приятен глас, която изрецитира наизустената хвалебствена реч за клиниката и чак след това попита с кого иска да го свърже.
— С д-р Уингейт — отвърна Даниел; помисли си, че е добре да започне от най-главния.
Последва кратка пауза и Даниел чу друг приятен женски глас. Преди да го осведоми дали д-р Уингейт е свободен в момента, жената вежливо го попита за името му. Когато й съобщи как се казва, реакцията беше мигновена:
— Доктор Даниел Лоуъл от Харвардския университет, нали?
Даниел замълча, като се питаше как да отговори.
— Бях в Харвард, макар сега да работя в собствената си фирма.
— Свързвам ви с д-р Уингейт — каза секретарката. — Той ви очаква.