— Ами ако кардиналът ти каже, че не те съветва да сториш онова, което си намислил?
— Едва ли ще стане, тъй като нямам никакво намерение да го информирам за намеренията си.
— Тогава защо ще се срещаме с него? — попита Каръл с почти гневен тон. — Надявах се, че по време на разговора Негово преосвещенство ще апелира към разума ти.
— Не правим това поклонение до седалището на североамериканската католическа църква, за да се консултирам с него, а за да уговоря да ми предоставят парченце от Торинската плащеница, за да се застраховам срещу неочакваните обрати на терапията.
— Но как ще го убедиш да го направи, без да му дадеш някакво обяснение?
Ашли вдигна ръка подобно на оратор, който моли тълпата да замълчи.
— Достатъчно, мила ми Каръл, иначе присъствието ти ще се превърне в бреме за мен.
Той отново се задълбочи в документите, докато самолетът започна да се снижава.
В лицето на Каръл сякаш се плисна гореща вълна. Изблиците му на грубост бяха зачестили и това я дразнеше. В страха си Ашли да не забележи тревогата й, Каръл се обърна към илюминатора.
Когато самолетът се отправи към изхода, тя съсредоточи вниманието си навън. Отблизо Вашингтон не приличаше на съкровище от лъскави скъпоценности; от двете страни на пистата тя видя разхвърляни боклуци и купчини мръсен сняг. Мрачният и студен пейзаж навън хармонираше с душевния й смут, с противоречивите чувства, които хранеше към плана на Ашли да се справи със заболяването си. От една страна, тя с право се опасяваше от експерименталния характер на планираното лечение, но от друга се надяваше опитът да успее. Въпреки, че първоначалната й реакция към проблема на Ашли бе да му съчувства, напоследък бе започнала да гледа на диагнозата му като на добра възможност да изгради собственото си бъдеще. Страхът от евентуалния лош завършек вече напълно се препокриваше със страха от вероятния щастлив край, макар да не го признаваше дори пред себе си. Колкото пъти се замисляше върху проблема, толкова пъти се чувстваше като Брут, а Ашли бе нейният Цезар.
Прехвърлянето им от самолета в лимузината, което Каръл бе уредила, премина безболезнено. Но четирийсет и пет минути по-късно те затънаха в морето от коли по главното шосе, което не се бе помръднало, откакто бяха прелетели над него.
Притеснен от закъснението, Ашли хвърли настрана листите, които без прекъсване беше чел и изгаси светлината в купето. То потъна в мрак.
— Ще пропуснем единствената възможност — изръмжа той без никакъв акцент.
— Извинявай — отвърна Каръл, сякаш вината бе нейна.
Като по чудо, след петминутни ругатни от страна на Ашли в уловената като в капан кола, движението се възстанови.
— Да благодарим на добрия Господ за дребните услуги, които ни прави — с напевен тон отбеляза той.
Когато излязоха на 96-та улица, шофьорът майсторски свърна в една задна алея и успя да достави сенатора и сътрудничката му точно на ъгъла на Медисън и 50-та улица, където беше резиденцията на кардинала, четири минути преди уговореното време. Казаха му да обикаля квартала, тъй като по план трябваше да се върнат на летището до един час.
Каръл не бе идвала тук. Гледаше скромния триетажен дом, изграден от сив камък, сгушен в сянката на небостъргачите. Издигаше се досами тротоара и изглеждаше строг и суров без нито една тревна леха, която да омекоти външния му вид. По фасадата прозаично стърчаха кутиите на климатика, а на партерните прозорци имаше тежки железни решетки. Заради тях сградата нямаше вид на дом, а по-скоро приличаше на малък затвор. Единственото свежо нещо бе завесата от брюкселска дантела, която надничаше през стъклото.
Ашли се изкачи по каменните стъпала и дръпна лъскавата медна ръчка на звънеца. Не чакаха дълго. Тежката врата се отвори и на прага застана висок мършав свещеник с римски нос и късо подстригана червена коса. Беше облечен в черен свещенически костюм с изправена бяла якичка, каквито носят католическите свещенослужители.
— Добър ден, сенаторе.
— Желая и на вас същото, отец Малоуни — отвърна Ашли, докато влизаше през вратата. — Надявам се, че сме точни.
— Съвсем точни — отговори отец Малоуни. — Ще ви отведа, вас и вашата сътрудничка, в личния кабинет на Негово преосвещенство. Той веднага ще дойде при вас.
Кабинетът представляваше спартански обзаведена стая на първия етаж. Беше украсен с официалния портрет на папа Йоан Павел Втори в рамка на стената и малка статуетка на Светата майка, изваяна от чист карарски мрамор. Дървеният под беше гол и токчетата на Каръл силно зачаткаха по излъсканата му повърхност. Отец Малоуни тихо се оттегли и затвори вратата след себе си.