— Това означава, че тръгваме след броени дни и ще отсъстваме месец, дори повече.
— Правилно. Някакви проблеми?
— Мисля, че няма — отговори Стефани. — Времето е съвсем подходящо да прекараме месец в Насо. Питър ще се погрижи нещата в лабораторията да вървят. Но утре или в неделя трябва да си отида и да видя мама. Знаеш, че не е здрава.
— По-добре го направи сега — съгласи се Даниел. — Ако Бътлър се обади във връзка с плащеницата, трябва да сме тук.
Глава 9
14:45 часа, събота, 23 февруари 2002 година
Когато остави слушалката след поредния разочароващ разговор с инвеститорите от Сан Франсиско, Даниел усети, че постепенно започва да разбира какво е да страдаш от маниакалнодепресивна психоза. Точно преди позвъняването той се чувствате на седмото небе, защото бе планирал работата си за следващия месец. Сега, когато и Стефани се запали да лекува Бътлър и да използва кръв от плащеницата, нещата започнаха да си идват на местата. Сутринта двамата бяха подготвили договора между тях и Бътлър и му го бяха изпратили за подпис с инструкции да го подпише пред Каръл Менинг като негов свидетел и да го изпрати обратно по факса.
Когато Стефани отново изчезна в лабораторията, за да провери културата с фибробласта на Бътлър. Даниел си каза, че тъй като нещата вървят гладко, добре би било да се обади на инвеститорите, като се надяваше да ги убеди да отпуснат втората част от инвестициите. Но разговорът не донесе добри резултати. Главният инвеститор го прекъсна, като му заяви, че не иска да го чува, докато не му изпрати писмени доказателства, че НХТСК няма да бъде забранена. Банкерът обясни, че в светлината на последните събития устните уверения и то под формата на неопределени обещания, не са подходящи. Той добави, че ако не получи такъв документ в близките дни, парите, заделени за КЛЕЗА, ще бъдат пренасочени към някоя обещаваща биотехнологична фирма, чиято интелектуална собственост не е под политическа заплаха.
Даниел отпусна глава назад. Идеята да се върне към сигурния, но сиромашки живот в университета, където всичко вървеше извънредно бавно и нещата бяха предсказуеми, му се виждаше все по-привлекателна. Бе започнал да намразва несигурността в опитите си да спечели полагащото му се място сред богаташите знаменитости. Унизително беше как филмовите звезди трябва само да наизустят няколко реплики, а безмозъчните спортисти да проявят ловкост с пръта за овчарски скок или с топката, за да забогатеят и да застанат в центъра на вниманието. С образованието, което имаше и блестящото откритие, което бе направил, беше нелепо да изпитва затруднения и сърцето му да се свива от страх.
Стефани надникна зад ъгъла.
— Познай! — весело изчурулика тя. — Културата с фибробласта на Бътлър се развива отлично. Под въздействието на петте процента въглероден двуокис в атмосферата около него, вече имаме наличие на хубав единичен пласт. Клетките ще са готови по-скоро, отколкото очаквах.
— Чудесно — отвърна потиснато Даниел.
— Сега пък какво има? — попита го тя, влезе и седна. — Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще се строполиш на пода. Защо си толкова отчаян?
— Не ме питай! Пак същата история — пари, или по-скоро липсата на пари.
— Аха… Предполагам, че отново си разговарял с инвеститорите.
— Колко сме проницателни! — язвително отвърна Даниел.
— Приятно тъгуване! Защо се самоизмъчваш?
— Сега пък излезе, че аз съм виновен.
— Виновен си, щом продължаваш да им се обаждаш. От онова, което ми каза вчера, се разбира, че намеренията им са съвършено ясни.
— Но планът „Бътлър“ напредва. Нещата се развиват.
Стефани затвори за миг очи и си пое дълбоко въздух.
— Даниел — започна тя, като обмисляше какви думи да употреби, за да не го обиди, — не бива да очакваш от хората да гледат на света с твоите очи. Имаш блестящ ум, може би си твърде умен за другите. Те не гледат на нещата като теб. Не могат да мислят по същия начин.
— Говориш ми покровителствено — изгледа я косо Даниел, нейният любовник, научен сътрудник и бизнес партньор; напоследък, с развитието на събитията, бе останал по-скоро само бизнес партньор.
— Не, за бога! — убедително възкликна Стефани.
Но преди да продължи, телефонът звънна. Дрезгавият звук в тихото помещение ги сепна. Даниел протегна ръка към слушалката, но не я вдигна.
— Очакваш ли разговор?
Стефани поклати глава.
— Кой може да звъни в офиса и то в събота?
— Вероятно е за Питър — предположи Стефани. — Той е в лабораторията.