Даниел вдигна слушалката и изрече пълното название на фирмата:
— Предприятие за клетъчна замяна.
— Обажда се д-р Спенсър Уингейт от клиника „Уингейт“ в Насо. Търся доктор Даниел Лоуъл.
Даниел направи знак на Стефани да отиде в приемната и да използва деривата на Вики. После се представи.
— Наистина не се надявах да попадна направо на теб, докторе — каза Спенсър.
— В събота секретарката ни почива.
— Вярно! — отвърна Спенсър със смях. — Не съобразих, че днес е събота. Тъй като открихме клиниката съвсем наскоро, работим по двайсет и четири часа всеки божи ден без почивка. Много се извинявам за безпокойството.
— Не ни безпокоиш ни най-малко — увери го Даниел.
Той чу леко прещракване и разбра, че Стефани е вече на линията. — Проблем ли е възникнал след вчерашния ни конфиденциален разговор?
— Тъкмо обратното — отвърна Спенсър. — Опасявах се, че при теб може да има промяна. Обеща, че вечерта пак ще се обадиш, а не го стори.
— Имаш право — каза Даниел. — Много съжалявам. Очаквах да ми се обадят във връзка с плащеницата и топката да се затъркаля. Извинявам се, че не спазих обещанието си.
— Не е нужно да се извиняваш. Макар ти да не позвъни, аз го правя сега, за да ти съобщя, че вече разговарях с един невролог, д-р Рашид Наваз, който има кабинет в Насо. Той е пакистанец, получил образованието си в Лондон, за когото знам само хубави неща. Талантлив е, има известен опит с импланти на ембрионални клетки и гори от желание да помогне. Съгласи се да уреди пренасянето на стереотаксичното оборудване от болница „Принцеса Маргарет“.
— Обърна ли му внимание върху дискретността?
— Разбира се и той обеща.
— Чудесно! — възкликна Даниел. — Разбрахте ли се за заплащането?
— Да. Стана ясно, че възнаграждението му ще е повече, отколкото предполагах, и причината вероятно е настояването за дискретност. Иска хиляда долара.
Даниел се поколеба за миг дали да продължи преговорите. Хиляда долара бяха чувствително повече от първоначално обявените двеста-триста. Но парите не бяха негови и той каза на Спенсър да уреди нещата.
— Някаква промяна относно датата на пристигането ти? — попита Спенсър.
— Никаква засега — каза Даниел. — Ще ти я съобщя предварително.
— Отлично — отвърна Спенсър. — Докато още си на телефона, бих желал да обсъдим някои малки подробности.
— Разбира се.
— Първо: бихме искали да получим половината от уговорените суми предварително — започна Спенсър. — Ще ти изпратя инструкции по факса.
— Веднага ли искате парите?
— Още щом ни уведомиш за датата на пристигането си. Парите ще ни дадат възможност да заплануваме назначенията. Ще те затрудним ли?
— Мисля, че не — отвърна Даниел.
— Добре — каза Спенсър. — Второ: бихме искали да инструктираш персонала, по-специално д-р Сондърс, как се прилага НХТСК, и да обсъдим едно бъдещо споразумение за лицензирането на НХТСК и тарифите за нужните изследвания и ензими.
Даниел се поколеба. Интуитивно усещаше, че поведението на Спенсър се дължи на факта, че предишния ден твърде бързо се бе съгласил да заплати исканите суми. Той се прокашля в телефонната слушалка.
— Няма никакъв проблем д-р Сондърс да бъде допуснат да наблюдава процеса, но що се отнася до лицензирането, боя се, че не мога сам да взема решение. КЛЕЗА е корпорация и има борд на директорите, който трябва да се произнесе по въпроса в интерес на акционерите. Но като неин организатор в момента мога да ти обещая да го разгледаме в бъдеще, като вземем предвид помощта, която ни оказвате сега.
— Може би искам твърде много — отвърна добродушно Спенсър и се засмя. — Но сигурно знаеш поговорката: „От питане глава не боли“?
Даниел обърна очи към тавана и се самосъжали, че трябва да преминава през подобни унижения.
— И едно последно нещо — продължи Спенсър. — Бихме искали да знаем името на пациента, за да му направим медицински картон. Трябва да се подготвим за неговото или нейното пристигане.
— Няма да е нужен картон — отсече Даниел. — Вчера ясно ви заявих, че лечението ще протече при абсолютна секретност.
— Но нали името на пациента ще ни е нужно за лабораторните анализи и всичко останало? — попита Спенсър.
— Наречете го Пациент Хикс или Джон Смит, все едно — каза Даниел. — Предполагам, че ще остане в клиниката не повече от двайсет и четири часа. Ще бъдем с него през цялото време, защото ние ще извършваме лабораторните изследвания.
— Ами ако властите се усъмнят?
— Има ли такава вероятност?
— Не, мисля, че няма, но… Ако все пак ни попитат, какво да им кажем?
— Сигурен съм, че имате опит с тях по строежа на клиниката и ще проявите въображение. Нали ще ви платим четирийсет хиляди долара? Погрижете се да не задават въпроси.