— Не. Нищо ни съм му казала.
— Добре! — кимна Даниел и вдигна телефонната слушалка.
ГЛАВА 10
11:45 часа, неделя, 24 февруари 2002 година
Макар да бе свикнала с променливото време в Ню Ингланд, на сутринта Стефани се изненада от неочаквания мек и приятен ден. Зимното слънце грееше едва-едва, но въздухът бе топъл и птиците го раздираха от всички страни с песните си, сякаш пролетта надничаше иззад близкия ъгъл. Нямаше и помен от мразовитата петъчна вечер, когато се прибираше от Харвард Скуеър и стъпваше върху покритата със сняг земя.
Стефани бе паркирала колата на Даниел в гаража на Гавърнмънт Сентър и тръгна пеша към Норт Енд, един от най-старите квартали на Бостън. Представляваше лабиринт от тесни улички с три или четириетажни къщи от двете им страни. Имигранти от Южна Италия бяха обсебили района още в деветнайсети век, бяха го превърнали в подобие на Малка Италия и сега той изобилстваше с живописни кътчета, из които се разнасяха пикантни миризми. По улиците винаги имаше шумно разговарящи групи от хора, а във въздуха се носеше ароматът на къкрещ болонски сос. Когато разпускаха учениците, наоколо гъмжеше от деца.
Стефани се спусна по Хановър Стрийт и пред очите й се откри добре познатата главна улица, която разделяше квартала на две половини. Като цяло хората бяха добри, общителни и топлосърдечни и представляваха благоприятна среда за израстването на всяко дете. Проблемът при нея беше семейството й, както сама бе признала на Даниел. Онзи разговор бе събудил някои чувства в душата й, които отдавна бе потиснала; същото се случи, когато повдигнаха обвинението срещу Антъни.
Стефани се спря пред отворената врата на кафене „Козенца“. То бе собственост на фамилията и предлагаше италиански сладкиши и сладолед, както и неизбежните еспресо и капучино. Чуваше разговорите и шумния смях, които се смесваха със съскането и потракването на машината за еспресо, а въздухът бе натежал от миризмата на прясно смляно кафе. Бе прекарала дълги и приятни часове с приятели пред изумителните сладки и ароматния сладолед в същото това кафене с кичозната рисунка на Везувий и Неаполитанския залив върху стената, но сега това й се струваше останало далеч назад във времето.
Когато надзърна вътре, Стефани осъзна колко дълбока пропаст лежи между нея и семейството й, с изключение може би само на майка й, с която често разговаряше по телефона. С изключение на по-малкия й брат Карло, който бе станал свещеник и чието призвание не разбираше, тя бе единствена в семейството, която завърши колеж и стана доктор на науките. Повечето от съученичките й от началното училище и приятелките й от гимназията, дори онези, които бяха продължили образованието си, сега живееха или в стария квартал, или в покрайнините на Бостън и си имаха семейства, съпрузи и деца. А тя съжителстваше с мъж, шестнайсет години по-възрастен от нея, с когото се бореше да изгради компания за биотехнологии и да я задържи на повърхността, като тайно прилага върху американски сенатор не одобрен и експериментален, но обещаващ метод на лечение.
Докато вървеше надолу по Хановър Стрийт, се размисли за предишния си живот. Струваше й се странен. Сигурно се дължеше на бизнес делата на баща й и на ролята, която фамилията играеше в рамките на общността. Питаше се дали животът й нямаше да се развие по съвършено различен начин, ако емоционалната връзка между нея и баща й беше по-дълбока. Като дете многократно се бе опитвала да прекрачи бариерата на егоцентричния му мъжки шовинизъм и непрекъснатата му заетост, но така и не успя. От отчаяните й усилия се бе родил онзи силен и независим характер, който й помогна да стане онова, което бе в момента.
Изведнъж й хрумна нещо толкова интересно, че дори спря за миг. Въпреки огромната и очевидна разлика между баща й и Даниел, те имаха нещо общо. И двамата бяха егоцентрични; и двамата понякога можеха да бъдат нагли, та дори асоциални. На всичко отгоре и Даниел проявяваше мъжки шовинизъм, който обаче се отнасяше повече към интелекта, отколкото към секса. Стефани се засмя. Защо ли досега не й бе хрумвала подобна мисъл? Когато бе зает, Даниел също отрязваше пътя към себе си, особено напоследък, когато в КЛЕЗА се сблъскаха с непреодолими финансови затруднения. Макар психологията да не беше силната й страна, тя се запита дали първоначалното й привличане към Даниел не се дължеше именно на приликите между него и баща й.
Отново тръгна, като си обеща, че когато разполага с повече време, ще обмисли въпроса. Сега беше твърде заета, тъй като вечерта трябваше да отлети за Торино. Беше станала призори, за да приготви багажа си. После бе отишла в лабораторията и бе обяснила на Питър какво точно трябва да прави с посявката на Бътлър. За щастие нещата се развиваха отлично. Водеше културата на името Джон Смит, което бе чула по време на разговора между Даниел и Спенсър Уингейт. Дори да изпитваше любопитство, защо ще ходят в Насо и защо ще трябва да изпраща част от културата на Джон Смит там, Питър не го показа.