— Звучи ми доста познато.
— Защо не останеш? Толкова рядко се виждаме.
— Бих искала, но не мога. Довечера заминавам за около месец, затова държах да намина днес. Чакат ме доста приготовления.
— С онзи мъж ли?
— Казва се Даниел. Да, заминаваме заедно.
— Не бива да живееш с него. Не е редно. Освен това е твърде стар за теб. Трябва да се омъжиш за някой млад и хубав човек. Вече не си в първа младост.
— Мамо, нали говорихме за това?
— Слушай майка си — изръмжа Антъни Старши от съседната стая. — Тя знае какво говори.
Стефани замълча.
— Къде отивате?
— По-голямата част от времето ще прекараме в Насо, на Бахамските острови. Най-напред ще посетим едно друго място, но само за ден-два.
— На почивка ли?
— Не — отвърна Стефани.
Обясни на майка си, че пътуването им е свързано с работата. Не я осведоми за подробностите, а и майка й не я попита, тъй като Стефани промени темата на разговора и я заразпитва за племенниците си. Теа обичаше да разказва за внуците. След час, когато Стефани се канеше да тръгва, вратата се отвори и в къщата влезе Тони Младши.
— Нима чудесата нямат край? — престори се на изненадан той, когато зърна сестра си; говореше със силен, добре трениран акцент. — Високопоставената докторка от Харвард е решила да слезе на грешната земя и да посети нас, трудещите се бедняци.
Стефани вдигна поглед към по-големия си брат и му се усмихна. Не каза нищо. Отдавна се бе научила да не се улавя на въдицата им. Тони винаги я иронизираше заради образованието й. Същото правеше и баща й, но не по същата причина. Подозираше, че Тони й говореше така от завист, тъй като едва креташе в училище. Не че беше глупав, а защото нямаше мотивация като момче. Когато порасна, той се преструваше, че не му пука, задето не е завършил колеж, но Стефани знаеше по-добре как стоят нещата.
— Мама каза, че синът ти е много добър на хокей — каза тя, за да избегне въпроса за училището.
Синът му беше на дванайсет, а дъщеря му — на десет години.
— Да, метнал се е на баща си — отвърна Тони.
Той бе мургав и висок като нея, но с по-яко телосложение: със здрава шия и големи ръце като на баща им. И също като баща им, Тони проявяваше груб мъжки шовинизъм, който я караше да съжалява снаха си и да се тревожи за племенниците си.
Брат й целуна Теа по двете страни и влезе в дневната.
До ушите й долетя шумолене на вестник, сякаш баща й го захвърли настрана, после шум от ръкостискане и думи за поздрав от рода на „Как е?“, „Страхотно!“, „А ти как я караш?“, „Страхотно!“. После подхванаха разговор на спортни теми, който обхващаше професионалните отбори в Бостън и Стефани се изключи.
— Трябва да тръгвам, мамо — каза тя.
— Защо не изчакаш? Веднага ще подредя масата.
— Не мога, наистина…
— Татко ти и Тони ще съжаляват.
— Да, сигурно! — отвърна Стефани.
— И двамата те обичат по свое му.
— Убедена съм — усмихна се тя.
Колкото и да бе странно, тя наистина го вярваше. Протегна се през масата и стисна ръката на Теа. Усети слабата й китка, сякаш я бе стиснала толкова силно, че костите й щяха да се счупят. Стефани избута стола назад и стана. Теа направи същото и двете се прегърнаха.
— Ще ти се обадя от Бахамите, щом се настаня, за да ти съобщя хотела и номера на стаята — обеща Стефани.
Целуна майка си по бузата и надзърна в дневната. Сега и двамата пушеха и въздухът бе натежал от дим.
— Довиждане. Аз тръгвам.
Тони вдигна поглед към нея.
— Какво става? Нима вдигаш котва толкова скоро?
— Заминава за цял месец — обади се Теа зад рамото й. — Трябва да си стегне багажа.
— Не! — отсече Тони. — Не можеш да си тръгнеш. Още не! Трябва да говоря с теб. Щях да ти се обадя, но щом си тук, по-добре ще е да ти го кажа лично.
— Тогава ела при мен, защото наистина закъснявам — предложи Стефани.
— Почакай да свършим — обади се Антъни. — Двамата с Тони говорим по работа.
— Няма нищо, татко — отвърна Тони и, надигайки се от мястото си, леко го стисна за коляното. — Разговорът ми със Стеф няма да продължи дълго.
Антъни изръмжа и се протегна за отворения си вестник.
Тони отиде в кухнята. Възседна стола с облегалката отпред и направи знак на Стефани да се настани на другия. Тя се поколеба. Тони бе станал твърде властен, откакто се бе заел с делата на баща им и това й беше неприятно. Но не искаше да го прави на въпрос, затова седна и като компенсация го помоли да побърза. Също така настоя да загаси цигарата си, което Тони изпълни, макар и с недоволно мърморене.
— Исках да ти се обадя — започна той, — защото Майки Гуаларио, моят счетоводител, ми съобщи, че КЛЕЗА потъва. Казах му, че е невъзможно, тъй като сестричката ми не ме е уведомила. Но той твърди, че го е прочел във вестника. Каква е истината?